Мъртвите сибирски полета

— Тя ми разказваше немного отдавна, че не може да спи, тъй като постоянно вижда сянката на свекърва си. Това непрестанно я измъчва и тя мисли, че като се отдалечи от Петербург, ще престанат да я преследват духовете.

— Духът на моята майка! Чуваш ли, Бакунин, духът на моята майка я преследва! Тя е тази, която уби майка ми!

— Да, тя я уби — каза Леония с увереност.

Бояновски я погледна учудено. Той разбра от думите й, че тя знае нещо от тази тайна.

— Можеш ли да ми разкажеш, момиче, как прекара майка ми последните си дни?

Очите на Леония се изпълниха със сълзи.

— Ах, уважаеми господине, това е лош спомен. Аз се мъчех колкото можех да облекча последните дни на уважаемата госпожа.

— Вероятно жена ми е измъчвала майка ми след моето заминаване?

— Не само я измъчваше, но се отнасяше с нея като с най-лоша жена. Преди да напусне Петербург, вашата майка е казала на жена ви, че синът й е невинен и че тя го е предала на полицията. Отначало жена ви я наричаше лъжкиня и я заплашваше, че ще я даде под съд. Един ден тя повика всичките слуги и ни запита дали сме забелязали нещо ненормално у старата госпожа. Когато й казахме, че не сме забелязали нищо, тя ни изпъди и каза, че ще повика лекари да прегледат дали старата не е полудяла. Няколко лекари констатираха, че старата е луда — освен един, който се казва д-р Греч.

Аз присъствувах лично, когато старата повика д-р Греч и му каза да я прегледа, тъй като от станалите събития напоследък се чувствувала нервна, обаче мислеше, че е напълно здрава.

Докторът, след един разговор от половин час, напусна къщата, като ми каза, че на всекиго пожелава такава памет, каквато има майката на Бояновски.

Като си отиваше, докторът обеща често да навестява старата, но госпожа Бояновска успя да осуети неговите посещения.

— Нещастница! — извика Бояновски раздразнен, като сви дланта си в юмрук. Очите му светеха ядовито.

— Най-после Феодора не можа да търпи старата госпожа в дома си — каза Леония — и затова я затвори в зимника.

— Тази безсрамница е дръзнала така да постъпи с бедната ми майка?! Но защо питам повече! Не стоях ли аз пред гроба й в зимника! Продължете, моля — обърна се Бояновски към Леония.

— Храната, която се даваше на старата, бе много лоша, но аз скришом у носех друга.

— Благодаря ви — каза Бояновски, като стисна сърдечно ръката на Леония. — Довършете, моля, разказа.

— Най-после отровиха майка ви!

— Сама ли й даде тя отровата?

— Тя караше мене да сторя това.

— Как? Тя е искала да ви направи убийца на майка ми?

— Да, за това тя ми обеща една скъпоценност.

— И ти отблъсна предложението й, нали?

— Да — каза Леония, — тъй като исках да спася старата госпожа от отравяне, защото много я обичах. Обещах й привидно, че ще отровя старата, обаче всъщност…

Тук Леония се спря, като погледна Бакунин.

— Какво стори? — запита нетърпеливо Бояновски.

Леония не можеше повече да мълчи. „Не, аз не мога да го мамя повече, трябва всичко да му кажа.“ Като се обърна към Бакунин, тя каза:

— Позволи ми да му съобщя тайната.

— Какво значи това? — извика учудено Бояновски. — Защо те поглежда така това момиче, Бакунин, стига толкова думи?

— Чуй тайната, Бояновски — прекъсна го Бакунин. — Тайната, която пазя досега от тебе. Трупът, който си видял в зимника, не е на твоята майка.

— Нима моята майка е жива! — извика изненадан Бояновски.

След малко той погледна Бакунин строго в очите.

— Ти говориш истината, ти не мамиш, затова кажи ми — жива ли е майка ми?

— Да, тя е жива й ти ще я видиш пак в Петербург.

— Но къде?

— На сигурно и добро място. Бъди уверен, че майка ти отмъсти ужасно на Феодора. Тя се е споразумяла с Леония и всяка нощ й се явява. Има ли по-страшно нещо от това да ти се явява всяка вечер духът на твоята жертва? Бягството на Феодора показва явно, че тя е уплашена от майка ти и бяга не от Петербург, а от сянката на майка ти.

— Ти много се мамиш, ако мислиш, че моето отмъщение ще бъде по-леко.

— Достатъчно вече говорихме по това, сега да побързаме към гостилницата, докато Феодора не е избягала оттам.

Бояновски поблагодари на Леония за грижите, които е положила за майка му.

— Бог да те възнагради за всичко това — каза й той. — Сега всичко е наред. Остава да видим къде ще настаним това момиче, защото то не бива да се върне в гостилницата. Трябва да го настаним някъде и утре с първа поща да тръгне за Петербург.

— Добре, но къде? — попита Бояновски.

— Можем да я изпратим в най-близкото село. Но ние не ще можем да я съпроводим и за да може да се защитава в случай на някаква опасност, ще й дадем револвер.

— Имате ли пари?

— Имам достатъчно — отговори Леония, като смяташе двете хиляди рубли, които й беше дала Феодора.

— Довиждане в Петербург — каза Бояновски. — Вървете в тази посока. Там ще попитате за земеделеца Оргел, когото ще поздравите от Яникиевия приятел. Ако той попита за Яники, кажете му, че великият му дух не съществува, кажете му, че Яники умря. Сега още веднъж довиждане в Петербург.

След като се разделиха с Леония, двамата се запътиха към гостилницата по шосето.