Мъртвите сибирски полета

Феодора Бояновска, като видя, че Леония замина с колата, помисли, че планът й се изпълни.

„По такъв начин — мислеше си тя — аз измамих преследвачите си. Те ще помислят, че съм продължила пътя си и ще следват колата. Щом пристигнат в Москва, ще видят грешката си. Но сега по-скоро на работа. Аз не трябва да остана повече в тия дрехи.“

Тя свали дрехите, които беше взела от Леония, и се облече в хубав салонен мъжки костюм. В този костюм тя изглеждаше като 18-годишен момък. След това извади от чантата си един блок и с него приличаше на студент. Тя се огледа в огледалото и си помисли: „Ако някоя госпожица от Петербург ме види, веднага ще се влюби в мене. Само така, преоблечена, аз ще мога да премина в Германия. Веднъж да стигна в Берлин, няма от какво да се страхувам. Берлин е голям град и не ще могат да ме намерят. Скоро ще бъда далеч оттук. Добре щеше да бъде, ако не бях така уморена. Но дано силите не ме напуснат в тая решителна минута. Трябва непременно да си поотпочина, иначе не мога да издържа. Пък и вън е доста студено.“

Тя заключи вратата, постави револвера си на масата и си легна.

„Три часа сън ще ми бъдат достатъчни, за да набавят силите ми — мислеше си тя. — След това ще мога да продължа пътуването си.“

Тя скоро заспа.

Бакунин и Бояновски пристигнаха, преди гостилничарят да легне да спи. Той отвори, макар че не му беше особено приятно късното им посещение. Попита ги какво обичат, но преди да получи отговор, им съобщи, че няма празни стаи.

— Ако ли пък търсите ракия или друго някое питие — също нямаме. По-добре ще направите да отидете в друга някоя гостилница.

Бакунин просто се вмъкна заедно с другаря си.

— Ако друго няма, то поне подслон и топла стая ще намерим, а освен това ще трябва да отговаряш и на зададените от нас въпроси.

— Да ме пази Бог от подобно нещо! — възрази гостилничарят. — Когато хората влизат насилствено някъде, полицията им отговаря.

— Глупец! — извика Бакунин и безгрижно се облегна на стола. — Ще кажеш ли дали е пристигнала тука една важна дама? Чуваш ли какво те питам, момче?

— Да, пристигна, и то доста заможна дама.

— Тук ли е още?

— Не, тя спря само за половин час и си замига.

— Разбира се — пошепна Бакунин на Бояновски, — той не знае, че вместо Феодора е отпътувала слугинята.

Той попита няма ли и друга освен нея.

— Друга… Друга някоя… Не зная…

— Не се колебай, човече. Нямаме време да питаме по два пъти. Заведи ни горе и ни кажи къде се намира тая госпожа.

— Щом се двоумиш да ни кажеш къде е, ние сами ще я намерим.

— Добре, направете го да видя! Да не мислите, че нямам слуги и че не ще ги повикам?

В момента, когато гостилничарят искаше да направи някакъв знак, Бакунин подскочи, запуши му устата с кърпа и го завърза добре.

— Така, сега ще ни почакаш малко, защото който не е с нас, той е против нас. Хайде, Бояновски! Ние и така знаем стаята от разказа на Леония.

Те стояха пред вратата на Феодора, която спеше тихо и не сънуваше каква опасност я грози.

— Тази врата само пречи за отмъщението ми! — извика Бояновски и стисна ръката си.

— Счупи я! — каза му Бакунин.

Един силен удар бе достатъчен, за да я счупи. Със силен трясък вратата падна на земята.

Бояновски беше вече пред жена си, пред оная, на която той искаше страшно да си отмъсти.

LXXI. БЛАГОРОДНИТЕ СЪРЦА

Разбойникът Кал Ахмед продължаваше да живее в къщата на свещеника Неандрович. От няколко седмици той прекарваше тук като желан и очакван гост.

Свещеникът не казваше нищо. Напротив, той му бе дал пълна свобода да използва къщата му като сигурно убежище от преследването на полицията.

Кал и не искаше друго. Къде би могъл да намери по-сигурно убежище? Все пак искаше му се да избяга в гората, ако една причина не го задържаше в тази къща.

Причината беше неговата любов. От ден на ден той все повече и повече обикваше младата и хубава вдовица Симонова. Приликата й с Роза Терез го караше да забрави старата си любов.

Но хубавата вдовица не го любеше. Тя го съжаляваше за страданията му. Удивляваше се на решителността му и на снажното телосложение на този красив човек.

Това бе една чудна нощ. Кал Ахмед и Симонова бяха седнали пред камината. Той й разправяше как беше спасил едно селско семейство от ръцете на вагабонти.

Като го слушаше, Симонова ту плачеше, ту се смееше. Когато Кал Ахмед свърши разказа, Симонова му подаде ръцете си.

— Вие сте благороден човек — каза му тя. — Въпреки че ръцете ви са изцапани с кръв, аз не се плаша от тях. Ето, аз давам ръцете си в знак на вечно приятелство.

— Само приятелство? — попита учудено Кал Ахмед, като стана.

— Нима желаете нещо повече?

— Дали желая? — извика изведнъж синът на гората. — Тебе искам, искам да бъдеш моя, само моя! — И Кал прегърна тънкото й тяло.

Вдовицата го погледна изненадано. Тя не очакваше подобна сцена.

— Стани, стани, Ахмед, ние се намираме в дома на един свещеник, на един син Божи, не е тука мястото да се приказват любовни копнежи.

Ахмед продължаваше да стои коленичил. Погледът му бе устремен към жената, която обичаше до полуда.