Мъртвите сибирски полета

— Ти не знаеш какво става в моето сърце! Аз те обичам не по-малко от гората, където орлите царуват. Там с тебе ще бъда най-щастливият човек. Аз ще те украся със злато и брилянти като царица, тъй като ти наистина си хубава. Ти си царицата на моето сърце.

Красивата вдовица само клатеше глава.

— Какво каза, Кал Ахмед? Ти искаш да ме кичиш с откраднатото злато и брилянти!? Нима мислиш, че аз ще приема тези подаръци!? Много се мамиш. Не, Кал Ахмед. Ние не сме един за друг.

— Навярно затова — извика сърдито Кал Ахмед, като стискаше юмруци, — защото съм разбойник? Ако искаш, и аз мога да работя. Аз ще стана трудолюбив и честен човек. У мене не липсва воля; достатъчно е да кажа и ще го изпълня. Ако пожелаеш, ще го направя. Няколко пъти полицията ме кани да се предам. Като награда може да ме направят съдебен следовател или полицейски чиновник. Ако желаеш това, аз съм готов да заема някоя длъжност.

Вдовицата се доближи до него, сложи ръка на рамото му и каза кротко:

— Колко бих искала, Кал Ахмед, да изговоря тази дума! Но не за да стана твоя жена, а да те вкарам в правия път. Ала аз не мога да кажа, че те обичам, тъй като устата ми не може да изговори лъжа.

Кал Ахмед се изправи.

— Как да разбера това? — каза той с разтреперан глас. — Значи ти не ме обичаш? Защо ли питам? Да не би да си обещала другиму?

— Може и така да е — каза вдовицата, като се приближи до него.

— Ако е така — каза той, като извади една кърпа от джоба си, — ще смачкам този човек, както мачкам тази кърпа.

— Не приказвай глупости, Кал Ахмед! Наистина ли искаш да убиеш този човек, на когото съм обещала сърцето си? Ти не знаеш, че този човек е далеч и не можеш да го намериш.

Вдовицата мислеше за Бояновски.

От думите й Кал Ахмед разбра, че това се отнася за свещеника, на когото бе много признателен, загдето бе спасил живота му. Той не трябваше да остане задълго в тази къща. Той трябваше да се върне в гората, и то още тази вечер.

Вдовицата налучка мислите, които се въртяха в главата му.

— Нека останем, Ахмед, добри приятели — каза му кротко тя.

Ахмед сграбчи ръцете й и каза бурно:

— Аз те обичам и ще те обичам, жено, докато съм жив. До днес се радвах на гостоприемството на този дом и съм много признателен както на свещеника, така и на тебе, но още сега ще си отида. Ние ще се видим пак, аз не ще се отдалечавам много от тебе.

Кал Ахмед прегърна Симонова. Целуна я страстно и се изгуби в гората.

Симонова дълго гледа след него.

„Наистина благороден човек — помисли си тя. — Такъв човек заслужавала се обича.“

Като се обърна, тя видя зад себе си свещеника, който се смееше приятно.

— Чу ли, отче? — попита го тя, като му подаваше ръка.

— Всичко чух и не се чудя, че и този човек те обича, тъй като ти си създадена за обич.

— Ахмед си отиде, без да се видите — каза тя, като искаше да промени темата на разговора.

— И добре е сторил — в селото се говори, че го търсят навсякъде. Говори се още, че има и полицейски шпиони. Не ни остава друго, освен да се помолим на Бога да го пази.

И двамата паднаха на колене да се помолят. И двамата се молеха на Бога да закриля Ахмед от враговете му, да го укрепи и да му помогне да се върне отново между хората.

Те си казаха „лека нощ“ и се оттеглиха да спят, за да си починат за следния ден.

На другия ден свещеникът побърза да отиде при приятеля си — пустинника, за да разговаря с него. Той го срещна на половината път в гората.

— Благодаря Богу — каза старецът, като протегна ръцете си към свещеника, — че те срещнах. Тъкмо бях тръгнал при тебе.

— Жалко, че не можах да те дочакам у дома и да те нагостя — каза свещеникът. — Нещо като че ме теглеше към тебе, затова и тръгнах толкова рано към колибата ти.

— Ела тогава в колибата ми.

— Да нямаш нещо важно да ми съобщиш?

— Исках да те помоля да ми дадеш лекарско съдействие.

— Как е болната?

— Телесно е много добре, но духом е много зле.

— Тогава тя не е развратница, както помислих, а навярно е побъркана.

— За нещастие — така е. Клетата, доколкото разбрах, бълнува за царски дворци, за великия княз, за другите от царската фамилия, а най-много за някакво дете. Аз мисля, че болната е сторила някакво зло на Владимир, тъй като в бълнуванията си се обвинява в най-лоши дела. Понякога говори за някакъв пожар, след това проклина детето, защото то й развалило брачното щастие…

— Какво желаеш от мене?

— Досега болната бе спокойна, но от вчера е съвсем друга. Вчера като се върнах от гората в колибата си, видях, че в стаята е задимено. Болната бе подпалила леглото, на което лежеше.

— Това е ужасно! — каза свещеникът трогнат. — Можеше да удуши детето.

— Това щеше да стане, ако бях се забавил само с 5 минути. Стоенето на болната в колибата е опасно както за мене, така и за детето. Мисля, че ще е най-добре да я заведем в някоя лудница.

— И аз съм съгласен да я заведем в лудницата, но в коя? В нашата околност има само една лудница — на доктор Калчов. Въпреки че хората говорят лошо за доктор Калчов и за строгостта му, аз не вярвам на тези слухове.

— В такъв случай води я в лудницата.

— Много добре.