Мъртвите сибирски полета

— Аз треперя, приятелю, не от страх. Треперя, защото чувствувам часа, в който ще отмъстя на тази долна жена, която безсрамно се подигра с мене.

— Тихо! Колата наближава.

— Напред тогава! — извика Бояновски и прегърбен излезе на шосето.

Те бяха поставили на шосето една греда, за да задържат колата. И постигнаха целта си. Извикаха на пощальона да спре и когато последният не стори това, Бояновски изгърмя с револвера си с цел да го уплаши. Независимо от силата на неприятеля, пощальонът пожела да остане верен на дълга си и извади оръжието си, но стана жертва. Изведнъж неговият револвер светна и куршумът щеше да улучи Бакунин в челото, ако Бояновски не бе го отдръпнал. Когато Бакунин видя, че пощальонът не се шегува, скочи на колелото и насочи револвера срещу гърдите му.

— Ще стоиш ли мирно, глупец? — извика сърдито Бакунин.

— Ти, клети разбойнико! — извика пощальонът и вдиша револвера. Това бяха последните му думи, тъй като куршумът от револвера на Бакунин прекрати живота му.

— Умря ли? — попита Бояновски.

— Да. Остави го, времето ни е скъпо.

След това Бояновски отвори вратата на колата.

Едно женско същество в несвяст се бе наклонило, като че не искаше да слуша и вижда какво става наоколо.

— Тя е в безсъзнание — каза Бояновски.

— Това са хитрости — каза тихо Бакунин, после прибави високо: — Я постави револвера си на челото й, да видиш дали е в безсъзнание.

— Излезте от колата, госпожо! — каза Бояновски.

Госпожата сякаш не чу заповедта. Тя не мръдна от мястото си.

— Чухте ли моята заповед или желаете да ме предизвикате да ви убия в колата?

И на това не последва отговор.

След малко се зачу силен плач, като че излизаше от дълбочините на душата й. Бояновски я взе и изнесе от колата. Тя падна на колене и вдигна ръцете си.

— Не се трудете напразно да ни накарате да ви съжалим. Ние знаем с каква лицемерка имаме работа. Пред вас е човекът, на когото отровихте живота. Аз съм водителят на нихилистите, когото вие предадохте на палача Иван Кардов.

Жената се разтрепера и дълбоко въздъхна.

Бояновски я гледаше втренчено.

— Стани скоро и ела с нас. Настъпил е последният ти час. Махни този воал от лицето си, желая да видя предателското ти лице.

Той скъса воала, но изведнъж се отдръпна и извика:

— Тази… тази не е… О, Бакунин, ела веднага тук!

— Какво се е случило?

Бояновски се засмя.

— Напразно убихме този човек, Бакунин. Тази жена не е Феодора Бояновска.

— Как, нима не е тя?

— Не, не е оная жена. Но тази не мога да я позная.

— Аз не съм Феодора Бояновска — каза Леония. — Аз съм нейната слугиня. Тя е далеч оттук.

Бакунин тури ръка върху рамото на приятеля си.

— Ние имаме работа с една лукава жена. Феодора навярно се е надявала на подобно нещо, затова е изпратила слугинята си, а тя е отпътувала но друго направление.

— Вие няма защо да се боите — обърна се Бояновски към Леония. — Но пък трябва да отговаряте на всички въпроси, които ще ви задаваме.

— Ще отговарям — каза Леония.

След това Бакунин се приближи до умиращия пощальон и му каза:

— Човече, ние не сме крадци. Ти си виновен, че стрелях срещу тебе. Но кажи ми, имаш ли семейство, за което ще се погрижим.

Нещастникът отвори уста и каза:

— Жена и две деца.

— Откъде си? — попита го Бакунин, като извади бележника от джоба си.

— От Петербург, живея на улица „Св. Георги“ 5.

— Заклевам ти се, че ще се погрижа за тях. Бог ми е свидетел.

Пощальонът се навдигна малко, продума няколко неразбрани думи и издъхна.

Бакунин затвори очите му. След това помоли Бояновски да го вземат и да го отнесат до някоя дупка, за да го заровят. Всичко свършиха за няколко минути.

Двамата другари се запътиха към Леония, която стоеше неподвижна на мястото си. За да се спаси, тя реши да предаде господарката си.

Бакунин, с револвер в ръка, й каза:

— Вие знаете, че ако кажете истината, не ще ви направим нищо лошо. Кажете ни най-напред откога сте на служба при госпожа Бояновска и как ви е името?

— Аз постъпих при нея няколко месеца преди нещастието с господаря. Казвам се Леония.

— Значи вие сте били вкъщи през оная нощ, когато ме отвлякоха?

— Да, почитаеми господарю, аз видях всичко. Но зная и нещо повече.

Бояновски искаше да зададе още няколко въпроса, но Бакунин го спря, като му каза, че по шосето не бива да правят това. После отидоха и тримата в гората, където продължиха разпитванията.

— Откъде сте взели тази кола?

— Аз трябваше да отпътувам до Москва по заповед на господарката си.

Бояновски погледна въпросително Бакунин.

— Знаете ли целта на това ваше пътуване?

— Не знаех, но се досещах.

— Какво предполагахте?

— Аз си обясних, че за да прекъсне тя пътуването си, сигурно има причини.

— Къде се разделихте с господарката си?

— В една гостилница, която е отдалечена оттук на няколко километра.

— Ах, онази същата, където бяхме се спрели и ние.

— Тя остана там, след като се разделихме. Разменихме си там дрехите и аз се качих в колата.

— Знаете ли къде може да замине господарката ви?

Леония се мъчеше да ги увери, като сложи ръка на сърцето си, че нищо не знае по това.

— От кого бяга тя? — запита Бояновски.