Мъртвите сибирски полета

— Нека остане временно при тебе, а след няколко седмици ще ти пратя пратеник, който ще ти съобщи какво да сториш с нея.

— Ще й бъде добре при мене — каза киргизът. — Не ще падне косъм от главата й. А сега да бързаме. Ще ми се довериш ли?

Тези думи се отнасяха за Елисавета. Тя протегна ръце към киргиза.

— Доверявам ти се — каза тя. — Но ми е мъчно, че се излагаш с мене на хиляди опасности.

— Опасности? Аз от нищо не се страхувам — каза киргизът, като вдигна рамене.

Той я обхвана около кръста и я покачи на коня. Те се отдръпнаха веднага и погледнаха Волков и Кнудзон, после киргизът бодна коня да тръгне.

Волков ги следеше с поглед.

— Нека Бог ги запази! — каза той трогнат.

Като се отдръпна, той видя сълзи в очите на Кнудзон.

— Надявам се, че тези сълзи са за свободата. Една само дума от твоите уста ще бъде достатъчна да разкъсам веригите ти. Но сега не ти остава друго, освен да се върнеш обратно в затвора. И не трябва да отпадаш духом. Ще дойде ден, генерале, след някой месец, когато й ти ще бъдеш свободен, както Елисавета Пал.

— Аз не жаля, Волков, че не съм свободен, а защото виждам, че нашата майка Русия погубва най-добрите си синове.

— Сега да вървим, тъй като започва да се зазорява — каза Волков.

Те се отправиха към Красноярск. Волков вървеше напред, а Кнудзон го следваше — с наведена глава.

LXX. ВЪЗПРЕПЯТСТВУВАНАТА

Една пощенска кола вървеше по шосето от Петербург за Москва.

Никой от пътуващите с кола в Русия и до днес не би могъл да се похвали с бързината на пътуването.

Същото бе и преди 25 години. И тогава пощенските коли не бяха от бързите. Ако случайно някой караше бързо конете, то се знаеше, че има важни причини за това.

Същото бе и с пощенската кола, която една февруарска вечер пътуваше по шосето от Петербург за Москва. Някоя важна причина заставяше пощальона да кара конете така бързо. Когато конете спираха бързия ход, той дръпваше юздите, за да ги подкара бързо да вървят.

Нощта бе много тъмна и двата фенера от двете страни на колата светеха като две очи. Пощальонът познаваше пътя много добре. По-този път той е минавал много години. При всяка по-важна работа изпращаха него да пътува.

Навярно този път пощата не беше обикновена, защото управителят му каза да не щади конете.

— Днес ще пътува една дама — беше му казал той. — Ако караш добре, тя ще те възнагради хубавичко.

Феодора Бояновска — дамата, която пътуваше с пощата — беше обещала 20 рубли на пощальона, ако стигне по-скоро в Москва.

Така подкупваха в Русия.

Конете трябваше да хвърчат. Пощальонът в бързината си нямаше време да си сръбне от ракията, която беше взел със себе си.

Бяха изминали 5 километра, когато Бояновски даде знак на пощальона да спре и го попита има ли още много до Москва.

— Ако продължим пътуването, както досега, след 6 часа ще видим кубетата на Москва.

— Аз съм уморена и искам да си поотпочина. Няма ли наблизо някаква гостилница?

Пощальонът весело потривате ръце.

— След четвърт час ще бадем в една хубава гостилница, където ще се намери и хубаво легло. Ако обичате, да спра там?

— По-скоро карайте, за да стигнем до гостилницата. Аз трябва да си почина, защото възглавниците на колата май не са много удобни.

— Имате право — каза той, — но пък аз карах добре, за което заслужавам бакшиш.

— Ще получиш. Но сега карай по-бързо, за да пристигнем по-скоро.

Той шибна конете в галоп.

„И за мене е хубаво, че тя иска да си почине. И аз хубавичко се изморих, а и конете също.“

След четвърт час те пристигнаха пред гостилницата. Гостилничарят ги посрещна. Той беше чул дрънкането на звънците. Почтително свали шапка на важната дама. След като я поздрави с добре дошла, той я заведе в гостилницата, която се осветляваше само от една лампа.

Феодора, след като седна на една маса, започна да се озърта, като че ли търсеше някого.

— Какво обича госпожата — чай или готвено?

— Пригответе чай — отговори Феодора.

Гостилничарят даде нарежданията си да приготвят чай, а той се върна в гостилницата.

Феодора го повика и го попита не е ли пристигнала вчера някоя госпожица.

— Да, тя е на горния етаж, в една малка стаичка.

— Тя е моята слугиня, искам да поговоря с нея.

— Да я повикам ли, щом е тъй?

— Не, аз ще ида при нея.

Феодора взе чантата си и се покачи по тесните стълби за горния етаж.

Щом пристигна горе, посрещна я едно момиче, което държеше в ръцете си лампа, с която осветяваше тъмния салон.

— Вие ли сте, госпожо?

— Аз съм, Леония, заведи ме скоро в стаята ми.

Те влязоха в стаята.

— Значи всичко свърши благополучно? — попита Леония.

— Всичко стана както желаех — каза Феодора, като се опъна на един стол уморена. — Не видях Исидор, което ме много радва. Не искам никога да го видя. Обаче още се страхувам, като не дойде, да не би да ме е предал.

— Той да ви предадем Той толкова много ви обича, уважаема госпожо, че е готов в огъня да се хвърли за вас.