Мъртвите сибирски полета

— Аз изпълнявам само един човешки дълг — каза Волков. — Искам, като се явя на съда пред Всевишния, да бъда съден строго. А това ще бъде скоро. „Волков — ще ми рече той, — ти си много грешен, но имаш и добри дела.“ Но аз ще му отговоря: „О, Господи, накажи ме както заслужавам, а моите добри дела припиши другиму. Ето, на колене те моля за това. Бъди и към този друг благ и милостив, както към мене!“ А като ме попита кой е този друг, за когото го моля аз, ще му отговоря: За Михаил Бакунин, за осиновеното ми момче, за моя Михаил, когото обичам като роден син.

Старият Волков заплака.

— Не плачи, старче! — съчувствено го утешаваше Елисавета. — Бог ще прости всичко на твоя син. Сега чуйте и аз в какво съм виновна. Аз съм дъщеря на барон Пал, когото всички в Курландия обичат. Израснах в доволство. Баща ми ме пазеше като зеницата на окото си. Той не допускаше до вкъщи нито един момък, понеже се страхуваше от предсказанието на една циганка. Не ми позволяваше също така да посещавам вечеринки и балове. Затова пък разви у мене любов към науката. Безконтролният живот на брат ми също го безпокоеше. Един ден той ми каза, че съм свободна и мога да излизам според желанията си. По това време в Рига се извършваха флотски маневри под командването на великия княз Константин. Войската трябваше да бъде настанена в околните места, както и в нашето село. „Е, драга дъще, ето и на тебе се представи случай да покажеш гостоприемството си. Ще трябва да бъдат у нас великият княз и свитата му. Ето ти пари колкото щеш. Приготви се за посрещането на гостите и всичко да бъде в изобилие.“

Бащиното ми желание беше за мене заповед.

Аз доставих всичко нужно. Нашата винаги тиха къща сега беше съвсем променена. Стотици ръце работеха денонощно за посрещането на великия княз. Най-после дойде денят, когато великият княз пристигна в нашето село. Аз го посрещнах с голям букет в ръка. Той взе букета ми и строго ме изгледа, сърцето ми почна да бие по-силно. Душата ми бе обзета от чувство, което не познавах дотогава. Аз залюбих брата на императора. Великият княз намери случай да ми каже, че и той ме люби. Той коленичи пред мен и ми се закле във вечна любов.

Аз помня всичко, казано от него. Помня, че тъй много се очаровах и възхитих, че се озовах в прегръдките му. Бях негова. Бях негова жена, без да сме венчани. По-късно разбрах, че съм сгрешила. Но беше вече късно. Баща ми ме прокле.

Съгласихме се да бягаме. Великият княз отпътува със свитата си само за лице. Но още същата вечер се върна. Двамата скришом избягахме от къщи и с един файтон дойдохме на гарата. Оттук със специален трен, който ни чакаше, отидохме в Петербург.

Баща ми, смятайки, че дъщеря му е избягала с някой офицер, не направи нищо за издирването ми.

В Петербург той нае особена къща, където се установих. Една нощ някакъв свещеник ни венча. Но това венчаване не било валидно, защото за Романовците тайните венчавки не били в сила. Аз бях любовница на императоровия брат.

След една година се яви и плодът на нашата любов. Имахме момче. Той хиляди пъти ми се кълнеше, че ще ме обича вечно, че ще се грижи за детето и ще ме обяви за своя жена пред целия свят.

Елисавета замълча.

— Удържа ли клетвата си? — попита старият Волков.

— Фактът, че съм тук, в Сибир, показва колко е удържал клетвата си. Една вечер дойдоха стражари, разделиха ме от детето и не ми позволиха да се облека.

Да си кажа право, това не ме изненада, защото знаех от по-рано каква участ ме очаква, ако царят научи за нашата любов. Утешавах се с мисълта, че ще ни настанят в Петербург и че Константин ще ме спаси при пръв случай. Останах обаче измамена в надеждите си.

Съобщиха ми един ден, че съм осъдена на заточение в Сибир. Надявах се, че великият княз не ще позволи това, но ми дадоха една хартия, на която императорският брат бе подписал съгласието си за заточението ми в Сибир.

— Възможно е подписът да е бил фалшив — каза Кнудзон. — Аз познавам великия княз, както себе си, и не мога да допусна, че той може да извърши това подло дело.

— Подписът бе негов, понеже бе скрепен с печата му. И най-после аз се уверих от знака, който беше поставил под подписа си.

— Какъв знак? — попита Волков.

— Често великият княз ми е говорил, че за да не се съмнявам в подписа му, ще поставя две чертички под него.

— Имаше ли на този подпис уговорения знак? — запита любопитно Волков.

— Да, знакът бе поставен и затова бях уверена, че подписът е негов. Още същата вечер ме изпратиха с другите заточеници в Красноярск. Всичко, което преживях, бе награда за моята любов.

Елисавета млъкна. В килията стана съвсем тихо.

— Елисавета — заговори Волков, — дойде днес часът на избавлението ти, затова ела с мене. Уверих се от казаното, че ти заслужаваш моята помощ. Аз всичко ще сторя, само да те освободя.

— Къде мислиш да ме заведеш? — попита Елисавета.