Мъртвите сибирски полета

— Ех, че хитра жена! Кой би могъл да предположи, че ще отпътува за Копенхаген!… С обикновена поща ли ще пътува?

— Не — отговори Исидор, — тя си е уредила особена поща и на всяка станция ще сменя конете. Трябва да я причакам в Москва, тъй като аз ще отида с железницата. А от Москва ще продължим заедно пътя.

— А това ще каже — в Москва да я чакате цели години и тя да не дойде — намеси се в разговора докторът.

— Как? Мислите ли, че тя ме е измамила?

— Да — каза докторът.

— Докторе — обърна се Бояновски към него, — аз ще ви гостувам до утре сутринта. Ще ви бъда крайно признателен, ако ми помогнете в тоя план. Искам да се отплатя на Феодора. Искам да й отмъстя на всяка цена.

— Разчитайте на мене — каза докторът, като подаде ръка на Бояновски.

— Благодаря ви.

Когато докторът прегръщаше Бояновски, Исидор издебна случая да се измъкне. Той не беше отворил още вратата, когато Бояновски извика:

— Стой, нито стъпка напред!

— Мисля, че не ще ме задържите насила?

— Не само че мисля, но ще ви задържа до утре. Не мислите ли, че отгатнах намерението ви? Вие се разкаяхте, че сте предали Феодора, затова бързате да я предупредите каква опасност я очаква. Затова, въпреки желанието ви, ще останете тази вечер с нас.

Исидор падна на колене пред Бояновски и като издигна ръцете си към небето, каза:

— Късно е! Ти си загубена, Феодора Бояновска!

Той се разплака.

Докторът постави очилата си и равнодушно гледаше Исидор.

— Furor amoris — каза той. — Мисля, че болестта е във втората фаза. Колко лекари на света биха ми завидели! Не съм ли щастлив! Furor amoris, и то какъв прекрасен случай!

LXIX. ПАДАНЕТО НА МАСКАТА

Генерал Кнудзон не може да се радва дълго на придобитата свобода, понеже щом излезе от рудника, казаците го повалиха на земята и почнаха да го бият с камшиците.

Инспекторът на рудниците разказа накъсо случката.

Според законите на Сибир това било най-голямото престъпление. За тази негова смелост го хвърлиха в една подземна килия. Тя бе толкова малка, че генералът едва можете да се изправи. Нямаше нито прозорци, нито отвор за проветряване. Кнудзон трябваше да прекара няколко дни в тази килия.

Раната на ръката го болеше много и през цялото време, което прекара в тая килия, той беше в безсъзнание. Веднъж един казак го повика след себе си. Началникът на рудниците искал да го сяда. Кнудзон се изправи, но не можа да направи нито крачка, затова казакът го подпираше.

— Успокой се, приятелю, скоро ще се отървеш от мъките си.

Навярно искаше да го осъди на смърт.

Николин, така се казваше началникът, бе известен с прозвището Сибирски тигър. Като разбра това, генералът цял побледня. Той бе слушал в Петербург много за този корав човек.

„Да става каквото ще! — помисли си генералът. — Ще умра така, както и живях“

Изправиха генерала пред Николин.

Когато генералът влезе в стаята, Николин се изкашля силно и даде знак на казака да доведе по-близо Кнудзон.

— Ти ли си генерал Кнудзон? — попита той.

— Името ми е Кнудзон. Назоваха ме генерал, когато предвождах победоносно полковете във войната.

— Добре! Отговаряй само на въпросите, които ти задавам. Ти уби в рудника един от заточениците, след това си се осмелил да убиеш един казак и затова ще те осъдим. Така ли е? Кажи си истината, не лъжи.

Генералът гордо се изправи.

— Никога не съм лъгал — каза той, — но спомням си, че имах в полка един поручик, който в най-критичната минута, когато трябваше да атакуваме, за да унищожим враговете, се направи на болен, за да избяга от боя.

Чертите на лицето на Николин се измениха. Той се закашля слабо.

— След боя аз уволних този офицер, но той съумя да се добере до ново положение. И днес той е комендант на Красноярск.

Николин стисна юмруците си и очите му пламнаха.

— За тази обида ще ми заплатиш скъпо! Въпреки че това наказание не ще е в зависимост от волята ми, предвид саморъчната писана нота на милостивия ни господар Александър II, аз те уверявам, че ще намеря начин да си отмъстя. Ще те върна в рудника до второ разпореждане.

Лицето на Кнудзон светна, тъй като се утеши, че Волков понякога го посещава.

Николин даде знак на казаците да изведат Кнудзон.

Щом вратата се затвори, Николин се отпусна на стола.

— Не мога да изпълнявам повече длъжността си. Аз съвсем отпаднах. Ах, Марушка, мисля, че скоро ще дойде краят! Ох, гърдите ми!

Завесата се вдигна и в стаята влезе Марушка.

— Бъди юнак, Николин, не допускай да те завладее болестта. Ти знаеш, че аз останах при тебе само защото си комендант на рудниците.

— Знам — каза Николин с тих глас.

— Ти знаеш, че най-голямо удоволствие изпитвам, когато мъчиш хората. Знай, че щом напуснеш поста си, ще те оставя. Аз ще си намеря работа, но ти какво ще нравиш?

— Не мога да живея без тебе! — каза Николин тихо и се закашля.

Марушка се приближи до него и след като го наблюдаваше дълго, каза:

— Не ще мине много време и аз ще изгубя властта. Тогава ще стана нищожество, както по-рано. Но, Николин, аз ще разпаля желанието ти за живот, за да мога да запазя по-дълго властва си.