Мъртвите сибирски полета

— По какви причини?

— Поради това, че вие сте болен и ако не се лекувате, болестта така ще се загнезди в младото ви сърце, че после не ще може да се излекува.

— От каква болест мислите, че страдам?

Докторът взе от масата една книга и я даде на Исидор.

— Виждате ли тази книга? Тя се занимава с една болест, която се казва на латински furor amoris, което значи „любовни глупости“.

Исидор се засмя.

— Въпреки че не ми вярвате, така е, сега се намирате в зародишното състояние, по-късно последствията ще бъдат по-опасни.

Докторът му представи накъсо целия ход на тази болест. Щом свърши, Исидор попита:

— Има ли лекарство за тази болест?

— Римският лекар, от когото е тази книга, посочва само два случая, които той излекувал с голяма мъка.

— Как ги е излекувал? — попита Исидор.

— И това ще ви разкажа, но не сега — при друг случай. Щом почувствувате, че болестта е настъпила, елате веднага при мен. Както ви казах, болестта ви е в началото и лесно ще се отървете от нея. Оставете тази жена, която само ви мами. Идете в Германия или Франция, където ще оздравеете. Освен това ще можете да се наредите добре и ще бъдете полезен на родината си. Сега сте нищожен човек, без никаква професия и положение, въпреки богатите ви умствени способности.

— Бих сторил това, докторе, но тя е толкова красива!

Докторът клатеше натъжен глава.

В това време звънецът на вратата издрънка силно два пъти. Докторът погледна внимателно Исидор.

— Вас ли търсят?

— Навярно. Идете да отворите, а аз ще се скрия някъде в това време.

Докторът излезе, а Исидор се скри под една голяма маса.

Хлопането се повтори, по този път по-силно.

— По дяволите! — каза докторът. — Какво е това ужасно хлопане? Кой ме безпокои?

— Заклевам те в името на старото ни приятелство, отвори по-скоро!

Докторът се спря като гръмнат.

— Какъв глас! Често съм слушал този глас… Отдавна… Вратата се отвори и в салона влезе Бояновски.

— Благодаря ти, Боже — каза той, съвсем отпаднал от силното тичане, — аз съм спасен.

Докторът погледна състрадателно влезлия. Той си помисли веднага, че Бояновски се е отървал от преследването на полицията.

— Не съм сигурен още, че си спасен. Влез бързо в моята стая!

— Това си ти, Греч! — извика трогнат Бояновски и го прегърна. — Не се е измамило сърцето ми в надеждите, че ще намеря стария си приятел.

— Кажи ми, разправи ми какво…

— Ще ти кажа всичко, но после. Затваряй вратата!

— Полицията ли? — попита докторът.

— Да, полицията. Тя ме преследва от царския дворец — каза Бояновски.

— Ти идваш от мястото, където днес стана експлозията?

— Да. Те ме смятат за нихилист и затова ме преследват. Сам не зная как успях да избягам. Да оставим това, добре че съм на сигурно място! Сетих се изведнъж, че старият ми приятел не ме с забравил.

— Знаеш, драги ми приятелю, че съм стоял до леглото ти, че те спасих от тифус, от най-опасната болест, по-опасна от полицията. Не мисля, че си забравил това.

Бояновски изказа своята благодарност на стария си приятел със силно стискане на ръцете.

— Само да знаеш колко съм страдал — каза Бояновски. — Никой друг на мое място не би изтърпял това — щеше отдавна да бъде между мъртвите! Но за голямо нещастие, аз имам здрав организъм и затова не мога да се отърва от мъките.

— Всички знаят, че си бил в сибирските рудници, затова не е необходимо да ми разправяш.

— Да, аз съм работил в дълбоките сибирски рудници много тежка работа. И въпреки това бих предпочел по-скоро да се върна там. Не знаеш какви мъки изтърпях, откакто дойдох тук. Вярвай, приятелю, те са по-ужасни от онези.

Докторът погледна учудено Бояновски.

— Не ми се вярва. С освобождението ти от Сибир не си ли се освободил и от мъките?

— От телесните да, но не и от душевните.

Той стана от стола и се приближи до доктора.

— Каква грамадна разлика има, докторе, между ударите на камшиците и оковите на сибирския заточеник и мъките, които една непочтена жена може да ти създаде! Аз отпаднах не от мъките в Сибир, а от изненадата, с която разбрах за покварата на тази жена.

— Знам какво искаш да кажеш, но ела по-близо да се разговорим по-тихо за тия работи.

Докторът дръпна Бояновски на един диван. Той беше забравил, че не бяха сами в стаята.

— Тя е шпионин на полицията, тя ме предаде на полицията! Ах, да знаеш колко изкусно се преструваше, когато стражарите ме заловиха! Тя ме прегърна и с плач се бореше със стражарите, за да ме запази от затвора, но всичко това бе смешна игра! Аз толкова я обичах, че съумях да й простя това. Но престъплението, което тя стори, като отрови майка ми, ужасно ме възмущава и за това ще й отмъстя! Тя е от едно много просто семейство и когато се ожених за нея, нямаше никакви дрехи. Аз я въведох в обществото и й създадох нов живот. Всичко правех, за да й угода, на ръце я носех, както се казва, но тя ми изневери.

По-право тя ме предаде на полицията, и то заради нищожния Кардов, който се въртеше всеки ден около нея. Както ще отмъстя на нея, тъй не ще простя и на него.

— Кажете ми, драги приятелю, къде се скрихте през това време, та полицията не можа да ви намери?