Мъртвите сибирски полета

Тълпата, която беше тръгнала да търси Иван Кардов, за да го накаже, стигна до къщата му и почна да вика да излезе директорът на полицията. Но той не беше вкъщи, а в Екатерининския парк. Тълпата почна да чупи прозорците му с камъни.

— Защо чупите прозорците? — извика един от тълпата. — По-добре ще направим да намерим вълка в дупката му. Който е съгласен, да тръгне с мене.

Няколко младежи се присъединиха към викащия и тръгнаха към къщата. Стражата, която беше наоколо, не им попречи да влязат там. Те с трясък счупиха вратите и почнаха да унищожават мебелите му. Но нима нямаше никой в тази къща? Трябваше да намерят някого от неговите кучета. След дълго търсене откриха на тавана Ашинов, когото завлякоха пред този, който ги водеше.

— Падай на колене, куче! — извика водачът.

Ашинов не изпълни заповедта.

— Какво искате от мене? Какво съм ви направил?

— Ти си секретар на директора на полицията и съучастник в извършените от него престъпления.

— Лъжете се, хора, аз съм народен човек.

— Охо, това няма да ти помогне. Ще те накажем хубавичко. Но първо кажи ни къде са най-хубавите вина на директора.

— Добре — каза Ашинов, — ще ви кажа, но по-напред ме оставете да ви съобщя една приятна новина, след която виното ще ви се услади повече.

— Да чуем, да чуем! — извикаха в един глас.

— Съобщавам ви, че Иван Кардов не е вече директор.

— Не, невъзможно е!

— Да живее Александър II. Ура-а-а!

— Най-после той се увери, че Кардов е голям негодник — извика един от тях. — И сега имаме право да го наказваме за неправдите, които ни нанасяше без милост.

— Него съд ще го осъди още — прибави Ашинов.

След малко се чу глъчка. Бяха заловили Кардов, който, без да знае, че къщата му е нападната, се връщаше, за да се облече в парадна униформа, за да иде при императора. Щом тълпата го забеляза, почна да вика, но той не се уплаши, а каза на кочияша да кара пред къщата му.

„Какво ли иска тази тълпа? — мислеше си той. — Да не би да са узнали, че съм уволнен!“

Щом спря пред къщата, тълпата го обкръжи и не му позволи да слезе.

— Този е петербургският тигър — чуха се викове.

— Този път няма да му се размине така лесно.

Заканата уплаши Кардов. Той разбра, че му е нужна помощ.

Сети се, че само револверът е у него. Преди обаче да си послужи с него, той реши да държи реч.

— Какво искате от мене, хора? Защо ме спирате?

— Затова, нищожни човече, защото си в съюз с убийците на императора. Толкова дълго време измъчва невинните.

— Кой може да докаже това?

Никой нищо не му отговори. Но след малко някой се провикна:

— Помниш ли генерал Кнудзон?

Тези думи силно подействуваха на тълпата, понеже всички обичаха и почитаха генерала, който в старите си години трябваше да се мъчи в Сибир.

Кардов хвърли поглед към говорещия.

— Исидор, проклети евреино!

— Спомни си за Феодора — пошепна му Исидор, — жената, която открадна от ръцете ми. Знай, че жив ще те разпъна — това ще ти е наказанието и отмъщението ми.

Като чу тия думи, Кардов гръмна с револвера си, но не го улучи, а удари една жена, която беше наблизо.

Този изстрел раздразни много тълпата. Те свалиха Кардов от тройката и викаха:

— Разкъсайте го на парчета! Той заслужава това!

В тая минута се зачу военна тръба.

— Казаци идват. Бягайте, защото ще ни изпотъпчат с конете си.

Казаците пристигнаха. Тълпата се отдели на една страна и в тоя момент Кардов беше свободен.

Ротмистърът слезе от коня си и учтиво каза на Кардов:

— Ваше Благородие, бъдете под моята защита и не се бойте от нищо.

Иван Кардов наведе глава.

— Ако Ваше Благородие желае, ще отстъпя коня си.

— Когато Кардов искаше да се качи на коня, един от тълпата се приближи и извика: Какво му правите тази чест, не знаете ли, че той е уволнен от служба? Той вече не е директор на полицията.

— Уволнен! Истина ли е това, Ваше Благородие?

Кардов мълчеше, което значеше, че потвърждава това, което го питат.

Ротмистърът се възкачи на коня си и си мислеше:

„Значи Кардов е изпаднал пак в немилост! Ако знаех, нямаше да изморявам казаците си.“

— На конете, момчета! Хайде в галон в казармата!

Кардов поглеждаше тъпо след казаците, които се изгубиха пред очите му.

„Изпаднах в немилост — каза си Кардов. — Изпаднах в немилост!“

Кардов насочи револвера към челото си, но в оръжието нямаше нито един патрон — за него не беше останал.

LXVIII. КРАДЕЦЪТ НА МЪРТЪВЦИ

Доктор Греч работеше в кабинета си над медицинско съчинение, започнато от дълго време. Докторът беше учен човек, но на малцина беше познат като такъв. Той беше неженен. Страхуваше се да не би женитбата да попречи на работата му.

Изведнъж прекъсна работата си и захвърли перото.

„Не, не върви така. По този начин аз никога няма да довърша съчинението си. Липсва ми изследването над живо и умряло тяло. Трупове имам, но нямам инструмент, с който да изуча химическия състав на членовете. Не мога да намеря този, който приготвяше тези инструменти.