Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Обичам ли те или не, сестро, в тоя момент не трябва да говорим. Млада си още и не познаваш живота. Не знаеш също, че не винаги човек е свободен да разполага с волята си. О, Наталия, ако зависеше само от мен, отдавна щяхме да бъдем заедно! — Очите на Кардов се напълниха със сълзи.

Въпреки че Наталия бе скитала толкова по света, видяла толкова различни хора, все пак не можа да долови тая преструвка на брат си. Да, Кардов чудесно се преструваше.

„Това не ще да е преструвка — каза си трогната тя. — Той плаче! Навярно след като е живял в охолство, не намира вече смисъл в тази суета. Той чувствува сърцето си пусто!“

— Не, Иване, ако в тази минута майка ни, която ни гледа отгоре, види, че съм хладна към тебе, би се разсърдила.

— Наталия — извика Кардов, който изкусно следеше всяка промяна върху лицето на сестра си, — кажи ми нещо за майка ми, жива ли е тя още? Ах, как много страдам от това, че приех служба, която ме принуди да върша престъпления!… Но стореното назад не се връща. Аз бях слуга на императора и бях длъжен да изпълнявам заповедите му. Не посмях нито думица да възразя на царя за неправилното заточение на майка ми в Сибир.

— Милата ми майка, тя е мъртва — отговори Наталия с препълнени от сълзи очи. — Почива под снега на Сибир, където понякога дневната светлина открива самотния й гроб.

Кардов лицемерно шепнеше:

— Умряла значи, наистина умряла. Значи няма вече никога да видя майка си, никога!

След това той захлупи лице върху ръцете си и така постоя няколко минути.

Наталия все пак се смили над брат си. Тази сцена я трогна.

„Мама често ми е казвала, че у някои хора само наглед имало щастие. Те крият болките си в блясъка на положението си. Като тия хора е и брат ми“ — разсъждаваше Наталия.

— Иване, ако мама беше тук, уверена съм, и тя щеше да ти прости.

— Вярваш ли, сестро? — каза Кардов, като хвана ръката й. — Уверена съм. Аз познавам доброто сърце на майка си. То беше най-благородното сърце.

— А сега, Наталия, ще ме признаеш ли наистина за твой брат и ще останеш ли при мене?

— Какъв е този въпрос? Ако ти наистина се разкайваш, Иване, то и аз заедно с тебе ще се моля на Бога да прости греховете ти.

— Тогава никога не ще се разделим — каза Кардов, като я целуна по челото. — Още днес ще се преместиш в моята къща. О, да знаеш колко е хубава и за нас двама ни ще е дори голяма. Горката, как са те измъчили! Благодарение на заблуждението на полицейските ти си попаднала тук. Но ти си с арестантски дрехи. Почакай да ти донеса други — каза Кардов и тръгна към вратата.

Той се сепна, като видя пред себе си надзирателката. Тя беше чула всичко и на лицето й бе изписана подигравателна усмивка.

— Вие тука ли сте? — извика строго Кардов.

— Съжалявам, че ви обезпокоих с присъствието си, но нямаше какво да правя — аз бях тук, когато вие влязохте. Исках да изляза, но не посмях. Ах, господин директор, аз не бях виждала по-трогателна среща от вашата. А и колко хубава сестра имате! Млада, невинна, благородна, възвишена — цял ангел!

Иван бе навел глава и нищо не отговори. Мрачни мисли го измъчваха. Надзирателката бе чула всичко. Тя знаеше, че Наталия е негова сестра. За тази тайна ще трябва да заплати с главата си, а и Наталия не бива да живее. Той реши да погуби и двете.

— Драго ми дете — обърна се той към Наталия, — аз ще отида да се погрижа за дрехи и за жилището.

Преди да стигне до вратата, надзирателката го спря.

— Ваше Благородие, мисля, че не ще забравите, че чрез мене вие намерихте сестра си.

— Не ще и дума, че няма да забравя. Аз ви благодаря и ще гледам да ви се отплатя — каза Кардов с хрипкав глас.

— Зная, че сте великодушен.

Кардов излезе, като затвори вратата след себе си. В джоба му стоеше писмото, с което го уволняваха от служба.

— Моята къща губи вече почвата на слава и величие, но за да си помогна, аз ще трябва да предприема нещо, с което да унищожа неприятелите си. Но какво да предприема?

Той се спря и погледна едно буре с газ. Като видя, че никой не го гледа, той запали газта и избяга.

Ако изгори къщата, и тайната му ще изгори заедно с хората, които я знаят. Той не се уплаши и от вида на горящата газ. След малко стълбата, на която се намираше бурето, пламна, а след това и цялата къща.

Кардов се качи в една тройка и изчезна.

— Карайте в Екатерининския парк или където щете — каза той на кочияша.

Той искаше да спечели време, за да може да обсъди по-добре положението си. Можеше да лиши от живот стотици и хиляди души, но той трябваше да постигне целта си — да се издигне на предишното си положение.

— Ще отида при императора и ще му кажа, че съм преследвал един нихилист, който се е скрил в женския затвор. После ще хвърля обвинението върху надзирателката, че е в услуга на нихилистите и че като съм влязъл в затвора, за да хвана бягащия нихилист, зданието се е запалило. По такъв начин ще се оправдая за отсъствието си от двореца по време на атентата.

Додето Кардов разсъждаваше така, пожарът в тъмницата се увеличаваше. Цялото здание се изпълни с дим. Чиновниците се разбягаха, без да се погрижат за живота на клетниците, които бяха на най-горния етаж.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза