Мъртвите сибирски полета

Грамадният пожар се виждаше от целия Петербург.

— Пожар, пожар, Женският затвор гори! — цепеше въздуха изплашен вик. Този пожар беше второто нещастие след атентата. Хората виждаха лош знак. И това е дело на нихилистите. Те искат да запалят целия град.

— Да ги избием, защото ще турят отрова във водопроводите, за да измрем всички.

— Полицията не предприема нищо, тя е в съюз с тях! — Такива бяха виковете на събралия се народ.

— Къде е директорът на полицията, къде е Иван Кардов? Той е виновен. Да го убием, хора, да го убием.

Една тълпа се отправи към къщата на Кардов, а друга — към пожара.

Огънят се усилваше, а пожарникари имаше малко. Отвътре се чуваха отчаяни писъци на жени и деца. Много от тях се задушаваха от пушека. Които искаха да бягат, биваха или завличани от огнените езици, или пък затиснати от някоя греда.

Наталия и надзирателката бяха зашеметени. След като Кардов излезе, надзирателката се доближи до Наталия и искаше да я прегърне, но Наталия я отблъсна.

— О, ангелче, как да ви благодаря за това, че премълчахте обидата, която ви нанесох. Вие сте извънредно добра и аз ще ви бъда вечно благодарна.

Малко след това през полуотворената врата влезе пушек. Надзирателката изпищя и падна пред Наталия.

— За Бога, какво ви е? — извика Наталия.

— Какво ли? Нима не виждате на каква опасност сме изложени? О, боже, не мога да дишам. Цялата къща гори.

— Ние можем да се спасим. Нали стълбите не са още изгорели?

Надзирателката подаде главата си от вратата и се ужаси. Откъм стълбите се зададе цял облак пушек и след миг и те с трясък се сгромолясаха.

— Ние сме загубени! — уплашено извика Наталия. — Нима сега, когато можех да бъда щастлива, аз ще трябва да умра?

— Да умрем? Какво говориш? — извика надзирателката диво и хвана Наталия за ръката. — Не, не, ние трябва да се спасим. Нима никой не ще ни чуе. Помощ! — почна да вика тя.

Но никой не я чу.

— Не съм се плашила досега от смъртта, но Бог вижда как искам да живея сега — извика Наталия.

Тя почна да се моли на колене, а надзирателката тичаше като побъркана из стаята.

— Какво правиш! — извика тя на Наталия. — Вместо да гледаш как да се спасим, ти си седнала да се молиш.

— Невъзможно е, не виждаш ли, че смъртта е дошла — извика Наталия.

— Тогава да скачаме от прозореца. Задушавам се, умирам…

Тя падна на земята, а Наталия се мъчеше да я свести.

Същото се случи и с Наталия. Тя скоро падна в несвяст.

Оставаше им да живеят няколко минути, ако не дойдеше някой да ги спаси.

Хората по улицата с ужас гледаха тази картина и един от тях извика:

— Не бива да оставим да изгорят всички вътре. Няма ли някой да се реши да влезе?

Пожарникарите и командирите им свиваха рамене, като с това искаха да кажат, че подобни юнаци няма. На улицата стояха две тройки, които поради голямата навалица не можеха да преминат.

Един добре облечен господин извика високо, че който се реши да спаси някого от тази къща, ще получи 5000 рубли. До него стоеше Франциска.

Той не направи това предложение от човеколюбие, а с цел да му се прослави името в Петербург.

Понеже никой не му отвърна, той повтори предложението си:

— Нима между вас няма никой, който да иска да получи тази сума? Този, който спаси някого от тази къща, още сега ще получи парите.

— Какъв добър човек! — говореха хората помежду си.

— Как ли се казва?

— Нима не познавате Андрей Ягодкин?

— Значи никой не иска да спечели тези пари?

— Дръжте парите за себе си, господине — извика един силен мъжки глас. — Аз ще се помъча да спася няколко, ако мога, но за това не ми е нужно вашето възнаграждение.

Говореше един млад момък, който се провря през навалицата и се приближи до горящото здание.

Красивият млад момък с къдрава коса беше Конрад Фелзингер. Той се чудеше как измежду толкова хора никой не се решава да спаси някого от пожара. Макар че се излагаше на голям риск, все пак се реши. Фелзингер намокри няколко кърпи, сложи ги на главата си и се изкачи на третия етаж.

Пламъкът беше голям и едва се дишаше от пушека. Тъкмо когато искаше да се върне, понеже разбра, че не ще намери жив човек, чу вик от четвъртия етаж. Това беше последният вик, който Наталия издаде, преди да падне в безсъзнание.

— По-скоро горе! — извика Фелзингер. — Тук има живи хора.

Понеже стълбите бяха на много места изгорели, Фелзингер едва можеше да се качва по тях, но въпреки тази опасност той влезе в стаята, където намери лежащите на пода.

— Не се бойте, ще ви спася — каза той, като вдигна Наталия. Фелзингер можеше да спаси само нея. Мисълта, че трябва да остави другата жена да изгори, го мъчеше. Но нямаше много време да се разсъждава и той тръгна с Наталия. Много трудно беше движението му в пламъците. В момента, когато беше на двора, се чу трясък. Покривът падна. До младежа едва достигаше свеж въздух. Любопитното множество го поздрави с успеха. Един офицер, който беше наблизо, също поздрави изнемощелия Фелзингер. Спасената и спасителя сложиха в една тройка и ги откараха в най-близката болница.

Сред пламъците на горящата тъмница починаха повече от стотина жени.