Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Иван Кардов? — Докторът подскочи. — Знаете ли, че вие сте сестра на директора на полицията?

Наталия хвана главата си с ръце. Това съобщение много я разтревожи. Тя се разтрепера и се отпусна на стола.

Щом лекарят разбра, че тя се развълнува от ненадейната вест, постара се да я утеши, за да предвиди лошите последствия. Той й даде лекарство, което Наталия отблъсна.

— Господин докторе, преди малко вие ми казахте, че това лекарство приспивало. Моля ви, преди да го взема, кажете ми какъв е брат ми?

— Да, но как да опиша външността му? Станете, долу в салона е окачен портретът му.

След малко той донесе един доста голям портрет и й го показа. Наталия позна брат си и извика:

— Да, този е брат ми, това е моят брат.

— Той е директор на императорската полиция — каза докторът. — Драго дете, тук често си служат с лъжа, за да могат да се освободят. Затова сложи ръка на сърцето си и ми се закълни, че този човек е твой брат.

— Заклевам ви се! — извика Наталия.

— Тогава ще направя постъпки за освобождаването ви. Най-добре ще е да отида при него и да го доведа. Затова довиждане, мило дете.

Докторът стисна ръката й и излезе. В коридора срещна надзирателката и й се изсмя.

— Каква е работата, докторе? По-добре ли е болната?

— Надявам се да оздравее след няколко дни. Бих ви обърнал внимание да бъдете по-предпазлива с госпожицата, защото, струва ми се, тя умее и да се сърди.

Тя изгледа доктора.

— Доколкото ви познавам, вие сте умен човек. Сега се боя да не би… Говорите за някаква госпожица, а забравяте, че тук няма госпожици, а блудници!

— Въпреки това аз говоря за госпожица — отвърна докторът.

— Като е така, ще имаме добрината да я понабъхтаме малко.

— Вие искате да я биете, но мисля, че това не ще е много приятно на брат й.

— Какъв брат, каква госпожица? Говорете по-разбрано! Не ви разбирам.

— Аз говорех за госпожицата, която вчера сте блъскали, и за брат й Иван Кардов, директор на полицията.

Надзирателката скочи като попарена.

— Аз ви моля най-учтиво, бъдете така добър и ми кажете шегувате ли се или говорите сериозно.

— Сериозно говоря, тъй както бих ви казал, че аз съм доктор Греч.

— Онази девойка, която е на четвъртия етаж горе, за нея ли казвате, че е сестра…

— Да, сестра на полицейския директор Иван Кардов. Тя не ви е обадила истинското си име от желание да не го опетни в това заведение — добави доктор Греч.

— Брей, какво сторих аз? — извика изплашено Бича, като се отпусна на стола.

— Какво сте сторили? Нищо. Малко сте понабили сестрата на Кардов, като сте я запознали с полицейските тайни, за това Кардов навярно ще ви бъде доста благодарен.

— И вие се радвате на моето нещастие, докторе?

— За какво нещастие говорите?

— И вие ме питате още? Ако директорът узнае за това, с мен е свършено. Веднага ще ме уволни!

— А кой ще му обади за това?

— Вие, та кой друг?

— Не съм такъв негодяй, за какъвто ме мислите. И ще ви дам доказателство за това.

— Ще ви бъда вечно задължена, господин докторе, ако ме избавите от тая беда.

— Трябва да се съобщи на директора къде е сега сестра му. Това известие ще го зарадва толкова, че той ще благодари на оня, който му занесе това съобщение. Вие сама ще трябва да го сторите.

— Истина ли казвате, докторе?

— Да, истина. Сега отивам при Кардов, за да му съобщя да дойде тук. Тогава вие ще го отведете при сестра му. И му кажете: „Ето сестра ви, която аз открих и избавих от лошото общество, в което беше попаднала.“ В такъв случай той ще ви беше благодарен, че сте спасили сестра му.

— Добре, господин докторе. Ако успея да се избавя от това положение, ще ви бъда завинаги задължена.

— А сега трябва да ида при Кардов и след половин час ще се върнем заедно с него.

След това докторът излезе.

Щом остана сама, надзирателката почна да мисли как да се извини пред Наталия за обидата, която й бе нанесла.

— Ще я замоля нищо да не обажда на брат си.

След известно време тя беше вече до леглото на полуголата и полумъртва Наталия. Щом я забеляза, Наталия пребледня, понеже нищо добро не чакаше от нея. Беше изненадана от любезността й.

— Как се чувствувате? — тихо попита тя, сядайки на леглото й — Подайте ми ръката си, мило дете, и ми се доверявайте.

Неподвижна и бледа, Наталия лежеше. Тя не даваше знак на живот.

— Ах, мило дете, навярно ми се сърдите, но кълна ви се, че не знаех коя сте вие. Смилете се над мен, драго дете, защото за обидата, която съм ви нанесла, брат ви никога не ще ми прости!

Наталия проумя всичко. Настойницата беше дошла при нея не от разкаяние за стореното, а от страх, че ще бъде уволнена от Кардов за нанесената над сестра му обида. Наталия би изневерила на природата си, ако не простеше на тая грешница.

— Вие ме посрамихте, потъпкахте достойнството ми пред ония отвратителни същества, обезобразихте тялото ми, но аз ви прощавам.

— О, ти си ангел! — коленичейки пред Наталия, извика надзирателката.

— Моля ви се, за Бога, не коленичете! Защото само пред Бога се стои на колене — станете!

— Обещавате ли ми, че няма да кажете нищо на брат си?

— Да, обещавам ви.

— А на въпроса от какво с наранено тялото ви, как ще му отговорите?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза