Мъртвите сибирски полета

Иван Кардов, който току-що беше закусил, запали цигарата си и си почиваше на коприненото канапе. Той разсъждаваше за многото свои приключения: от син на един селски лекар днес той е директор на царската руска полиция, а наскоро очакваше да стане и министър на полицията.

— Добро положение е това — каза си той гласно и почна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. — Не са живи баща ми, майка ми, сестра ми, за да ми спомнят за миналото.

Той дръпна копринената завеса на прозореца.

Народът се беше раздвижил по улиците и по лицето на всекиго се четеше страх.

„Трябва да се е случило нещо ужасно — каза си Кардов. — Трябва да узная какво се е случило.“

Отвори прозореца, като разчиташе да види някой стражар. Като не видя стражар, той се обърна към първото момче, което забеляза.

— Хей, момче — извика му той. — Искам да те попитам нещо. Почакай!

— Нямам време. Бързам за двореца.

— Какво се е случило там?

— Нима не знаете? Всички говорят, че императорът е убит, а също и великият княз Константин.

Непознатият се отдалечи, а Кардов остана неподвижен до прозореца.

„Полудял ли съм или императорът наистина е убит? Да съм спал много, не съм спал. За половин час е много…“

Той не се решаваше да помисли другото. Грабна бързо шапката си и се накани да излезе на улицата.

„Ако казаното е истина, аз съм пропаднал.“

Тъкмо хващаше дръжката на вратата, появи се Ашинов. Едва се държеше на краката си от тичане и като се вайкаше колкото му глас държеше, грабна първия стол да седне.

— Ашинов, човече божи, ти си много страшен!… Истина ли е това?…

— Истина е… Експлозия… Нихилисти в стаята за ядене. Всичко е изгубено — отговори Ашинов на пресекулки.

— Ние сме пропаднали — гръмогласно извика Кардов, като се удари по челото.

Ашинов скочи от стола. На лицето му беше изписана саркастична усмивка.

— Ние ли сме пропаднали? Какво разбирате под това, господин директоре?

— Твърде просто: аз и ти не можахме да опазим императора.

— Вие сте отговорен, а не аз. Аз съм изпълнител на вашите заповеди.

Иван Кардов разбра, че е настъпил последният му час.

— Императорът бил убит, но дали е убит и великият княз Константин? Първият не можеше да се спаси по никакъв начин.

— Кой ви е казал, че императорът и великият княз са убити? Косъм от главите им не е паднал.

— Толкова по-зле за мене — отговори Кардов. — Аз ще изгубя и положението, и почестите, които съм имал досега. Но не. Изгубен е този, който падне духом. Аз утре ще отида при императора.

— Императорът е много сърдит за атентата, който щеше да струва живота му при наличието на толкова полицейски. Хората говорят, че… — Ашинов внезапно спря и не довърши започнатата фраза.

— Какво говорят? — запита Кардов, който забеляза, че Ашинов нарочно спря.

— Народът говори, че щели да станат големи промени както в министерството, така и в полицията.

— Има време, докато стане това — каза Кардов.

В тоя момент се позвъни.

— Ашинов, излез, но кажи, че не съм тук. Днес не съм разположен да приема когото и да било.

Ашинов изпълни заповедта му без желание.

Като остана сам, Кардов притисна с ръце развълнуваното си сърце и си мислеше:

„Нима сега, сега, когато бях стигнал до своята цел, сега ли трябва да отстъпя! Аз ще се боря. Аз съм Иван Кардов.“

Вратата се отвори и заедно с Ашинов влезе един императорски куриер. Той предаде на Кардов запечатано писмо. Кардов отвори писмото с треперещи ръце. Куриерът си отиде. Кардов прочете писмото и позеленя.

„Късно е вече, аз съм уволнен.“ Той прочете още веднъж писмото.

„Свършено е! Аз изиграх ролята си. Проклятието на майка ми се сбъдва и нещастието ме преследва.“

Ашинов, напротив, гордо се изправи и радостно наблюдаваше промяната в лицето на Кардов.

Иван Кардов е уволнен, мястото ще го заеме той.

— Ашинов, аз не съм вече директор на полицията. Това писмо гласи уволнението ми. Императорът ми съобщава също, че ще бъда съден.

— Да те съдят? Защо ли ще те съдят? — запита Ашинов лицемерно.

— Императорът ме обвинява в узурпиране на права. Разбира се, че моите неприятели ще се явят да докажат това.

— В такъв случай, Ваше Благородие, позволете ми да ви дам един съвет!

— Кажи да видим какъв е той.

— Вземете колкото можете пари и бягайте!

— Как? Да бягам? Това значи да напусна длъжността си, да се боя от съда!

— Във всеки случай това не ще е по-добро за вас. Ще получите изгнание в Сибир.

— Наистина, Ашинов, предполагаш ли, че ще ме заточат в Сибир?

— Уверен съм.

— Уверен ли си? Откъде знаеш това? Кой те увери?

— Нещастниците, които са затворени в Петропавловската крепост от вас.

— Това ще трябва да се докаже — каза Кардов. — Никой друг освен тебе не може да го направи, а пък и ти не можеш да кажеш нищо, защото и ти самият си забъркан в тия работи.

— И аз съм забъркан? Ха, хубава работа, Кардов! Аз, драги ми, нямам нищо общо с тебе. Аз само съм изпълнявал точно наредбите на шефа си, следователно ти ще бъдеш обвиняемият. Не разчитай на мен, няма да стана клетвопрестъпник. Напротив, за да възстановя истината, аз ще трябва да кажа всичко.

Ашинов излезе.

Кардов като луд се разхождаше из стаята. Той сви юмруци и тихо продума: