Мъртвите сибирски полета

— Да, вие имате предвид веселата София — каза младият поручик, като поглаждаше острата си брада. — Аз имам големи успехи сред жените.

— Нима тя ви е удостоила?

— Казах ви, че имах това щастие.

— Разправете ни тогава тази интересна история.

— Жалко, че не мога да разкажа това, тъй като е наша тайна.

— Да пием тогава за здравето на нашия юнак Данишев и за неговата красива артистка! — каза друг един млад офицер, като вдигна чашата.

— Да живее любезният ни другар Данишев! — извикаха всички в един глас и чукнаха чашите си.

След това Данишев се изправи, приближи се до прозореца и погледна в градината. Той видя как караулите се разхождат нагоре-надолу из двора. Взе една цигара и механически хвърли поглед към градината. Отдръпна се внезапно: видя, че караулите доведоха в градината един младеж, когото оставиха да влезе, след като взеха разрешение. Появата на този младеж много заинтересува Данишев.

„Това е Лидия — помисли си той. — Това е тя! Въпреки че е облечена в мъжки дрехи, аз я познах. Какво ли търси тя тука и защо се е преоблякла? Трябва да има някаква тайна, навярно ще ми изневерява? Колко съм лош, не зная ли, че сърцето на Лидия е чисто като сълза?! Предчувствувам нещо лошо, нещо страшно! Тя е крила досега от мене, че съществува някаква тайна между нея и баща й. Каза ми, че голяма пропаст ни разделя, тъй като баща й никога не ще й разреши да се оженим. Да не би баща й да е в двореца и да е дошла да го търси тука?“

Той реши сега да не предприема нищо, но при първата им среща да я разпита.

— Знам, че ще ми каже самата истина!

Данишев се запозна с Лидия по един особен начин. Това стана на улицата. Двама мъже преследваха едно момиче, като го обиждаха с разни думи. Момичето, като видя Данишев, изтича при него и извика:

— Защитете ме, господине, от тези хора.

Данишев помогна на момичето. Тези, които я преследваха, избягаха в съседната улица.

Младото момиче беше Лидия. По пътя до къщата на момичето младият офицер успя да размени с него някои чувства и мисли. Момичето обеща да се срещне с офицера.

И Лидия удържа на думата си. Оттогава между тях се породи искрена любов. Тази обич бе възвишена, без всякакъв интерес.

Заклеха се, че ще бъдат верни един на друг до гроб.

— До проверката в двореца има още време — каза капитанът, — нека поиграем на карти, за да мине времето.

Донесоха веднага картите и започнаха да играят на пари. Всички пожелаха да играят освен Данишев, който се умисли в един ъгъл на стаята.

Изведнъж се разнесе гръм и за миг както стаята, така и всичко в нея полетя във въздуха. Страшният взрив не пощади ни стаята на дежурните, ни стаята над тях, в която се хранеше царят. Стана така, че бедните офицери нямаха време да извикат. От всичките объркани гласове се чуваше само: „Лидия! Лидия!…“

В царската трапезария масата бе готова. Дворцовият маршал бе застанал сред стаята и преглеждаше дали всичко е в ред. Очакваше се да пристигне царят. Бе точно обяд.

Придворният маршал ръкомахаше недоволно в знак, че не може да разбере причините за закъснението на паря.

След малко слугата съобщи, че императорът разговаря с брат си, великия княз Константин.

— Разговорът им трябва да е много важен — потвърди маршалът.

— Вярно, Ваше благородие — работата се отнася до генерал Кнудзон. Великият княз пак се опита да омилостиви брат си, за да помилва генерала. Но както ми се струва, нищо няма да излезе от това, тъй като императорът постоянно твърдеше, че генералът бил във връзка с нихилистите. Слугата каза същото. Великият княз бе с императора, като се стараеше да го убеди, че генералът му е най-добрият поданик.

— Ако онзи, който спаси Русия, завърши своя живот в Сибир, тогава не ще има кой да защитава същата Русия в случай на нужда — каза великият княз. — Пуснете го, Ваше Величество. Не позволявайте старият генерал да умре в Сибир. Позволете му да живее във Франция, Англия или другаде, но само не го оставяйте да умре в Сибир.

— Константине, ти не си преживял това, което съм преживял аз. Нарочно постъпих така с генерала, за да дам пример, че мога да бъда безмилостен дори към най-близките си приятели. Предполагаш ли, че генералът може да бъде безвреден поради напредналата си възраст? Ако мислиш така, много се мамиш. Ако генералът е нихилист, то той ще има още няколко хиляди привърженици.

— Щом не съм в състояние да ви убедя в невинността на генерала, Ваше Величество, позволете ми да обърна вниманието ви към Петропавловската крепост, в която гинат много хора. Ваша длъжност е да обикаляте този земен кът и лично да се уверите за тамошните нещастия.

— Е, добре, като настояваш толкова, ще изпълня желанието ти — днес да отидем двамата.

Царят сложи шапката си и излезе заедно с великия княз. Те се упътиха през друг коридор. Императорът внезапно се спря.

— Чакай, Константине, аз едва не забравих. Днес съм поръчал да сготвят най-любимото ми ястие. Позволи ми да си хапна малко.

Великият княз го задържа.

— Александре, моля ти се, не отивай сега. Някакво предчувствие ме кара да не те пускам. Хайде да вървим, не се бави!