Мъртвите сибирски полета

Вдовицата Симонова погледна въпросително свещеника. Тя разбра какво искаше да й каже. Бе забелязала, че от известно време той я гледаше страстно. Тя като жена прочете в тези погледи любов.

— Отче — каза тя, като му подаде ръка, — позволи ми да ти кажа самата истина. Аз изглеждам скромна, кротка, ако се съди по външността, обаче по натура съм буйна. В жилите ми тече буйна, страстна кръв, тъй че когато обичам някого, обичам го с пялата си душа. Човекът, когото обикнах, отговаряше напълно на буйната ми и страстна натура. Той е моят идеал. Затова се чувствувам нещастна и не ще мога никога да забравя този човек. Видях го, когато бе осъден на смърт и когато го закараха на бесилката. Любовта ми дълбоко се вкорени у мене и се превърна в страст. Аз отрязах въжето, на което висеше. Копнеех за този човек и бях готова да стана негова робиня. Мога да обичам само такъв човек, който е в състояние да ме подчини и да укроти моята страст.

Свещеникът, намръщен, наведе глава.

— Мислиш ли, че ще се намери някой друг човек, някой учен, който да спечели твоята любов?

Вдовицата наведе отчаяно глава.

— Не зная какво да мисля за себе си. Отче, не ме принуждавай, имай ме като слугиня в дома си, само не ми говори за това!

— Твоето желание е заповед за мене — каза свещеникът и излезе от стаята без всякаква надежда.

Той разбра, че никога не ще спечели красивата вдовица. Не му остана нищо друго, освен да се върне в кабинета си и с четене да разсее мрачните си мисли.

Дълго се бори с мислите си, докато най-после заспа. Внезапно се стресна. Погледна към прозореца и видя едно лице, изпръскано с кръв.

— Милостиви Боже, кой е този? — Той изтича към прозореца, до който се бе изправил един човек с отчаян поглед на беглец.

Като видя, че свещеникът отваря прозореца, непознатият извика:

— Милост! Милост!

Свещеникът го въведе в стаята и го тури на леглото. След това взе едно шише с вино и му даде да пие. Онзи изпи няколко глътки, от които се ободри.

— Гладен съм — каза той и се изправи. — Пътувал съм четиринадесет дни без хляб. Като птица ровех под снега, за да намеря нещо, е което да задоволя глада си.

Свещеникът хвърли изпитателен поглед към нещастника, попита:

— Нима не стигна по пътя до някоя християнска къща, за да те нахранят? Има и добри хора на света…

— Страхувам се да се доверя някому.

— Значи ти се съмняваш, че има добри хора?

— Не! Селяните са гостоприемни и аз знам, че ще ме приемат, но с мене работата е друга. Моята глава е оценена и може би ще се намери някой алчен за пари, който за няколко грешни рубли да ме предаде.

При тази изповед свещеникът се отдръпна.

„В къщата си значи съм прибрал злодей! — помисли си той. — Що ли си сторил, та главата ти е оценена?“

— Аз ще ти се доверя — каза непознатият, — тъй като ме прие под покрива си. Аз съм известният хайдутин Кал Ахмед.

Свещеникът бе слушал много за този разбойник, че помагал на бедните, а богатите нападал.

— Значи ти си Кал Ахмед? Кажи ми как си дошъл тука? Доколкото помня, ти си имаш дружина. Къде е тя сега?

— Те са мъртви, а малкото, които останаха живи, полицията ги хвана и затвори. Аз съм единственият, който избяга от тяхното преследване. Но защо ми е тази свобода, когато цялата местност е обградена с войници. Не съм сигурен дали утре не ще ме уловят.

— Как така? Доколкото знам, жителите в тази околност те обичат и никой не ще откаже да те приеме.

— Това бе по-рано, докато главата ми не бе оценена. Но сега не съм сигурен никъде! За мене няма място в Русия — каза печално Кал Ахмед. — Не ми остава нищо друго, освен да пронижа с нож сърцето си.

— Тези думи са глупави — каза свещеникът. — Ти имаш достъп в моя дом и тука си на безопасно място, тъй като домът ми е свещенически. Аз ще те пазя тука, докато мога.

Кал Ахмед падна на колене пред свещеника:

— Благодаря ти. Ако всички хора в света бяха като тебе, по-малко грехове щеше да има.

Покъртен, свещеникът улови ръката му и каза:

— Стани, тъй като само пред Бога се коленичи.

В същата минута вратата се отвори и вдовицата Симонова влезе вътре.

— Ти направи едно добро дело, отче — каза тя.

— Това си ти, Симонова — отвърна свещеникът. — Щом намираш това дело похвално, то надявам се, че ще ми помогнеш като истинска християнка.

— Разбира се.

— Тогава приготви едно място за този човек. Погрижи се за него като за мой брат. Приготви му храна и гледай да не излиза през деня от стаята.

— Всичко, каквото желаеш, отче.

Кал Ахмед стана и наблюдаваше с големите си очи влязлата.

„Колко много прилича на Роза Терез — помисли си той. — Същия глас, същото лице.“

— Ела след мене, непознати човече — каза вдовицата.

Кал Ахмед я последва, но не снемаше поглед от нея.

Щом напуснаха стаята, свещеникът затвори прозореца си.

— Боже, ти ще опазиш моя дом, въпреки че прибрах в него един разбойник, но той е честен човек и е в нужда.

Кал Ахмед сякаш се намираше в рая. От гората, където бе лежал на снега и където се страхуваше, че всеки час можеше да бъде заловен, той се озова в топла къща и на бяла мека постелка. Красивата жена му донесе горещ чай, хляб и шунка. Той не чака втора покана.