Мъртвите сибирски полета

Часът беше 10. Всичко в селото спеше — само Неандрович още седеше и четеше.

Внезапно почукване прекъсна четенето му. В стаята влезе хубавата вдовица Симонова. Тя му каза:

— Отче, имаш едно мило и приятно посещение.

— Кой иска да говори с мене?

— Пустинникът — отговори вдовицата.

— Как, пустинникът е дошъл по това време? Кажи му по-скоро да влезе. Трябва да се е случило нещо твърде важно…

Пустинникът беше наметнат, както обикновено, с долната си мантия през рамото, с пустинническа тояга в ръце и гологлав.

Свещеникът подаде ръка на своя приятел.

— Добре дошъл, скитнико, нека бъде благословено от Бога пристигането ти в моя дом.

— Амин! — добави отшелникът. Хвана свещеника за ръка и го поведе настрана. — Имам важни работи да ти съобщя, Неандрович — каза му той. — Затвори вратата и гледай никой да не ни чуе.

Без да се двоуми, свещеникът изпълни молбата на пустинника.

— Ще ти посоча нещо, което би те подтикнало да извършиш велико дело.

След казанско той вдигна ръката си.

— Виждаш ли белега на ръката ми?

— Виждам — отговори свещеникът. — Често съм го виждал. Навярно това е белег от някоя рана. Винаги съм се въздържал да те питам за произхода й, да не би с това да ти напомня някое неприятно приключение. Тъй че не говори за това.

— Но принуден съм да ти разкрия причината за тоя белег. Слушай тогава, свещенико: този белег датува от времето, когато живеех охолно. Вярно е, че никакви болки не чувствувам, понеже раната е отдавна зарасла, въпреки това случва се някога да ме заболява и знам защо е това.

— Как? Нима отдаваш някакво значение на тия болки, и то във връзка с някои приключения?

— Да, знам добре какво говоря и казвам, че болките са във връзка с някои приключения.

— Интересното е, че ти, тъй набожен и начетен човек, вярваш в предразсъдъци.

— Слушай, свещенико, от вчера раната така ме боли, че не можах да заспя цяла нощ. Убеден съм, че Романовската династия отново е застрашена.

Свещеникът загледа учудено пустинника.

— Значи нещастие предсказва болката на ръката ти?

— Вярно е — отговори той. — Сигурно защото белегът е свързан с тая династия. Известно ли ти е, че аз съм Орлов, страшният убиец на цар Павел, когото историята проклина?

— Зная, ти си ми говорил за това. Но защо се ровиш в тия спомени? Отговори! — каза свещеникът.

— Принуден съм, тъй като желая да ти разправя историята на този белег. В оная тайнствена нощ на убйството цар Павел, в самоотбрана, скочи от леглото си. Със синя кордела на врата му беше окачен нож, с който искаше да ме прободе в гърдите. О! По-добре да беше сторил това! В решителната борба той ме нарани в ръката. Причини ми рана, дълбока до самата кост. Добрият доктор, когото докарах от странство, така излекува раната, че както виждаш, остана само белег.

Слушай, отче, сега най-интересното: винаги когато дворът на Романовците е в опасност, раната така ме заболява, че едва мога да търпя болките. Струва ми се, че всичката ми кръв се стича на това място. Сърцето като че изтласква всичката ми кръв на това място, сякаш иска да ми припомни престъплението, което извърших едно време. Винаги когато някой от царете е бил на смъртно ложе, раната ме е измъчвала. Когато се готви някакво покушение против господаря на Русия, раната почва да ме боли два-три дена по-рано. Затова дойдох да ти съобщя това. Иди веднага в Петербург и искай аудиенция с императора. Кажи му: предчувствуваш, че му се готви нещастие, че в скоро време ще се извърши покушение срещу него. Припомни на Александър II да не свърши и той като своя предшественик.

Докато пустинникът говореше разтревожено, свещеникът внимателно го слушаше.

— Не, аз не мога да ти направя тази услуга. Това не е според моето убеждение и религиозност. Аз не ще отида. Ако поиска Бог да го опази, той ще го стори без напомняне. Моят дълг е да премахвам предразсъдъците у хората, а не да ги насърчавам. Голямо нещастие е, че нашият народ е много суеверен. Пустиннико, иди си и се помъчи да забравиш всичко. Бог ще излекува раната ти.

— Отче Неандрович, аз не ще настоявам на своето, обаче съм сигурен, че раната ми предсказва истината!… Довиждане. Мисли за Романовците! Има още време да се спасят.

Пустинникът си излезе.

Свещеникът сви рамене и отиде в стаята си.

— Толкова набожен и толкова суеверен…

След това отиде в кухнята, където завари Симонова, подпряла глава с ръце.

Свещеникът постави ръцете си на раменете й.

— Какво мислиш? — попита я той.

Вдовицата се сепна и каза болно:

— Мисля, че нищо не можах да постигна в живота си.

— Ти грешиш много, като мислиш така. Всеки, който изпълнява дълга си като тебе, не бива да се оплаква, че не е направил нищо през живота си.

— Възможно е да нямам право — каза Симонова. — Но кажи ми защо да живея, когато човека, когото обичам и на когото дадох пялото си щастие и живота си, изгубих завинаги? Този мой идеал се намира в обятията на друга жена.

— Не е ли възможно да се излекува тази рана?

— За такива рани няма цяр, отче!

— Лъжеш се, дъще моя. Помисли само, че има още хора с благодарни сърца, които биха могли да запълнят празнотата на сърцето ти.