Мъртвите сибирски полета

Щом се нахрани, той си легна и не след дълго заспа. Видя насън Роза Терез, която му се стори по-красива от по-рано. Във въображението му Роза Терез и Симонова се сливаха в едно и също лице.

Сърцето на Кал Ахмед копнееше насън еднакво и за двете същества в един образ.

LXV. ПОКУШЕНИЕТО СРЕЩУ ЦАРЯ

Това се случи в един чудесен ден, следобед. Слънцето грееше весело и се усмихваше над Петербург. То огряваше и царските палати, кубетата и кулите, които се издигаха над другите здания.

Улиците бяха пълни с хора. По лицата на всички се четеше скрита радост. Всеки бързаше да изпълни своите длъжности с по-радостно сърце отвсякога.

Никой не подозираше, че днес се готви тайно страшна катастрофа. В долния етаж на царския палат убийците готвеха ужасна смърт за господаря на Русия. Яники и Пал решиха да изпълнят решението на нихилистите относно Александър II. Всичко необходимо за тази цел бе готово. На тавана в зимника, където живееха, бе поставена една кутийка, пълна с достатъчно количество динамит. Днес Яники бе отлепил фитила, който достигаше до кутийката и бе залепен с вар.

Яники и Пал провериха още веднъж работата и се увериха в изправността на всичко.

— За да стигне огънят до кутийката, по моето пресмятане, са необходими 15 секунди време, в което трябва да се спасим.

— Ако сполучим да стигнем до стълбите на първия етаж, бихме могли да се спасим, понеже с един скок през прозореца ще се намерим в градината.

— Не мислиш ли, че патрулът ще стреля по нас? — попита Пал.

— Те не ще имат време да мислят за това — каза Яники. — Във всеки случай ние трябва да знаем, че ни очаква явна смърт.

Пал се замисли; не му бе приятно да умре толкова млад.

Яники забеляза това и помисли да ускори експлозията. Тихо се приближи до леглото и взе едно дръвче, намазано със смола. Запали дръвчето и изведнъж зимникът се освети с ярка светлина. Яники се обърна още веднъж към Пал и стисна ръката му.

— Прощавай, Пал! Нека Бог прости и на двама ни.

— Сбогом, Пал! За да бъдем по-сигурни, улови бравата на вратата.

Пал не искаше да стори това, но Яники с повелително посочване към вратата пропъди колебанието му.

Яники се приближи смело до фитила.

Постави запаленото дърво до фитила и… веднага трябваше да последва експлозията…

Разстоянието от пламъка до фитила ставаше все по-малко и по-малко.

Яники затвори очите си…

— Дъще моя, не ще те видя вече! — каза той. — Сбогом, сбогом, драго дете! Умиращият ти баща те благославя.

— Тате — дочу се глас откъм полуотворената от Пал врата и на нея се показа една хубава женска фигура.

При думата „тате“ Яники се обърна и запаленото дърво падна от ръката му.

— Сън ли е това или те виждам в действителност?

— Това съм аз, тате — каза момичето, като падна на гърдите му, — аз съм, твоята Лидия.

Лидия, дъщерята на Яники, не можа да задуши желанието си да види още веднъж баща си. Тя знаеше пялата тайна, знаеше какво възнамерява да прави баща й, затова бе дошла да се прости с него за последен път.

Караулът с помощта на Бояновски я бе пуснал в двореца.

Яники обсипа с целувки дъщеря си и като постави ръка на главата й, каза:

— Нека Бог те благослови, дъще! Бъди по-щастлива от баща си! Сега си върви, за да не стане късно. Тази работа не мога повече да отлагам. Имаш време да излезеш от тука. Пал, стори път на дъщеря ми да излезе!

Пал не отговори нищо, но мълком посочи фитила. Една искра бе хвръкнала и запалила фитила.

— Късно е! — извика Яники. — Ти трябва да умреш заедно с нас!

Той събори дъщеря си на пода, ала Лидия имаше достатъчно сила да отблъсне баща си.

Пал бе отдавна вън.

— Следвай ме! — извика Лидия. — Аз знам пътя за градината.

Това бяха последните думи, които изговори Лидия. Последва силен трясък, като че бе предизвикан от хиляди топовни гърмежи. Цялото здание се разтресе.

След няколко секунди този гръм щеше да вдигне във въздуха цялото здание и всичко, което се намира в него!…

Отчаяни викове се разнесоха из целия дворец.

Нека сега уважаемите читатели дойдат с нас, за да видим какво ставаше преди това в двореца.

Много оживено и весело бе в стаята на дежурните офицери в царския дворец. Тъй като те не бяха на служба, седяха пред пълна бутилка, за да измине времето във веселие.

Император Александър II разрешаваше на дежурните си офицери да ядат, да пият и да се веселят на воля.

На една друга маса бяха насядали още петима офицери, които весело пиеха шампанско. Най-младият от тях бе най-весел — красивият поручик, който се намираше на служба в двореца отскоро. Най-старият от тях, капитанът, се смееше от все сърце на шегите на поручика.

— Шегата настрана, поручик Данишев, вие сте сбъркали професията си, тъй като можете да бъдете прекрасен артист.

— И сега сме артисти, господин капитан — каза младият офицер, — тъй като всички сме осъдени да играем разни комедии, с тая разлика, че някой играе по-добре от другия. Смятам себе си от по-способните.

— Като отворихте разговор за артистите — започна друг един офицер, Борков, — кажете ни тогава в какви отношения се намирате с артистката от немския театър?