Мъртвите сибирски полета

— Това дете, което намерих полумъртво пред къщата си, аз го спасих. После го изпратих в едно село, откъдето го откраднаха.

— И вие смятате, че това дете е мое? — прекъсна го великият княз. — Как разбрахте това?

Но Яники не можа да продължи. Прилоша му.

— Това дете е ваше — майка му се казва Елисавета Пал.

— Елисавета Пал? Да, това е мое дете. Вие ли го спасихте?

— Аз го спасих. То беше болно от дифтерит и само бързата помощ, която му дадох, го спаси от явна смърт.

— Аз съм ви крайно признателен.

— Признателен? На кого? На убиеца на царя?

— Това е голям грях, за който ще отговаряте пред Бога. Работата сега е друга; кажете ми как мога да ви се отплатя за сторената от вас услуга?

— С каквато мярка мериш, с такава ще ти се мери — казва поговорката. Аз спасих детето ви, сторете и вие същото с мене.

Великият княз протегна ръцете си към умиращия и каза:

— Бог да ви възнагради и прости за стореното от вас. Заклевам се, че ще се погрижа за вашето дете.

— Дъщеря ми се казва Лидия. Не ще ви е трудно да я намерите, велики княже. Вие се заклехте в това, велики княже?

— Ще изпълня клетвата си.

По лицето на умиращия премина усмивка, после дълбока въздишка, очите му се втренчиха и цялото му тяло се разтрепера. Яники, известният нихилист, почина в двореца на императора, в ръцете на великия княз Константин.

Дълбоко покъртен, великият княз затвори очите на умрелия Яники. За минутка той наблюдаваше стоящият пред него труп. Изповедта не бе измислена, тъй като Яники бе казал името на майката. Всичко би дал, само да можеше да изкопчи още една дума от устата му.

Не каза ли Яники, че след като спасил детето, го пратил на село и по странен начин изчезнало?

„Аз съм му благодарен. Въпреки че искаше днес да убие царя, той е спасил детето ми, милия ми Владимир, от явна смърт.“

Той заповяда на слугите да влязат.

— Този човек е невинен — каза великият княз. — Аз имам достатъчно доказателства, че той не е нихилист. Тъй че заповядвам ви да го заведете в църква и да го погребете с всички почести, които се отдават на един умрял човек.

След това влезе при императора, който го чакаше.

Царят пишеше един доста голям акт.

— Какво пишеш, брате? — попита го великият княз, като влезе.

— Искам да се отърва от неприятелите си, затова ще уволня всичките си приятели.

— Как да разбирам това?

— Вземи това нещо и ще разбереш в какво се състои работата.

Великият княз пое от царя писмото, което гласеше:

„За господин Иван Кардов, директор на полицията — Петербург.

От известно време се уверихме, че полицията, в длъжността на която е да взема сериозни мерки за запазване короната и императора, не го върши, вследствие на което неприятелите повтарят атентатите. В продължение на няколко години полицията не е намалила атентатите и нихилистите. Напротив, те се увеличават от ден на ден.

Тайната полиция, начело със своя директор, не са били кадърни да открият нихилистите, които отдавна са се настанили в царския дворец. Атентатът, извършен неотдавна в двореца, показва напълно неспособността на управляващия. Следователно ние сме принудени да търсим за тая длъжност по-способни хора. Вие, Кардов, се уволнявате от днес.

Понеже пристигат от различни места оплаквания против вас, то съдът в скоро време ще определи заслуженото за престъпните ви деяния наказание. Дотогава обаче ще чакате резултата от присъдата.

Император Александър II“

— Брате, с този указ ти ще направиш щастливи много от твоите верни и предани поданици. По такъв начин ще освободиш Русия от един инквизитор, който всякъде и всякога с простени и непростени средства е управлявал своеволно и за лични облаги.

Цар Александър махна с ръка.

— Не, Константине, той беше добър чиновник и често ми е правил ценни услуги. Но сега аз ще го принеса жертва на държавата, макар че съм убеден, че като Кардов човек не мога да намеря.

— Не се колебай, брате, а изпълни намисленото.

Александър II предаде писмото на един слуга, за да го занесе на адреса, който беше написал.