Мъртвите сибирски полета

— Моряците напускат парахода, значи пропастта е близо.

LXVI. ПОСЛЕДНОТО МУ ДЕЛО

След като изпълниха грозната присъда, отнесоха Наталия в една килия, където обикновено държаха болните. Тялото й беше прошарено от ударите. Още при петия удар тя падна в несвяст и едва когато я внесоха в килията, дойде на себе си. Тя мислеше, че сънува. Болките не й позволяваха много да разсъждава, но истината си беше истина. Нещастницата скри главата си под покривката, защото се срамуваше да погледне някого.

Затворниците пред всички жени я блъскаха. Тя не остана задълго сама. След малко Бича влезе в килията.

Като видя в какво положение беше момичето, тя се уплаши, защото според новите разпореждания не трябваше да я блъска, инак щеше да последва наказание, ако Наталия умреше тук.

„Но какво да правя, когато в биенето намирам удоволствие. Всеки си има свои наклонности, и аз имам своите. Блъскането раздвижва в мене нечувствителни струни.“ Така разсъждаваше Бича. Реши да повика незабавно доктор Греч, защото я грозеше опасност, ако Наталия умреше.

Не мина много и тя се върна с доктора.

— Господин докторе — каза Бича, — гледайте тази болна да оздравее, защото иначе ще имам неприятности.

— Не би трябвало нищо да предприемам за лекуването й, ако човешкото ми задължение не ми диктуваше. Хиляди пъти съм казал, че ненавиждам боя, а този, който има такова кораво сърце, че си прави удоволствие с него — го презирам.

— Да, драги докторе, понеже не знаете колко са непослушни тези жени, разсъждавате така.

— Какъв тежък грях е сторила тази нещастница, че е трябвало тъй тежко да бъде наказана?

— Защото е упорита и не ще признае грешката си.

— Няма какво да признавам — отговори Наталия със слаб глас.

Тези няколко думи бяха казани с такъв тон, че можеха да разкъсат и най-коравото сърце.

Докторът се обърна учудено към момичето. Досега не беше чувал такъв жален тон.

— В какво обвиняват тази болна? — попита докторът.

— Тя е причинила убийство, като е отнела стария мъж на една жена.

— Престъплението само по себе си не е леко. Но вие чухте преди малко, че тя не се признава за виновна.

— Същото правят и другите, затова съм принудена да употребя сила, която дава добри резултати.

След като се убеди, че с тази жена не ще излезе наглава, лекарят се приближи до болната и почна да я разпитва.

— Тирани! — извика той. — По-добре щеше да я убият.

„Раните действително не са тъй опасни, но срамът, който е изпитала, ще й докара сърцебиене.“

— Аз не отговарям за нищо — каза докторът.

Надзирателката пребледня.

— В името но Бога, докторе, предпазете я от сърцебиенето.

Докторът презрително я изгледа.

— „Докторе, предпазете“ — това са думите, които всеки ден чувам, когато предизвикате някое нещастие. Но заклевам се, това ще бъде за последен път. Друг път ще оставям болния да умре, но не ще скривам постъпките ви. Нека последва наказанието ви. Успокойте се, драго дете — обърна се той към болната, като видя, че тя се мъчи да се изправи. — След няколко дни ще станете и ще оздравеете. Не се плашете. Аз ще излекувам раните ви и ще облекча болките.

След това той излезе заедно с надзирателката.

Наталия остана да лежи. Колебаеше се дали да се изповяда на доктора. Най-после реши да му каже всичко, като разчиташе, че той можеше да я отърве от ръцете на тия страшни жени.

След няколко минути докторът дойде, като носеше в ръцете си шишенце и лъжица.

— Така, драго дете, аз приготвих лекарство, което да облекчи болките, и вие ще можете да спите спокойно. Сънят ще ви подействува добре и ще забравите какво е било. А за вас ще бъде много важно.

— О, да бих могла да забравя миналото! Но това не е възможно. По-добре ще бъде да легна в гроба и за нищо да не си спомням.

— Всичко зависи само от вас и от вашето поведение. Аз допускам, че друга е причината, за да бъдете тука.

— Кълна ви се, господин докторе, аз съм невинна. Интригите на една гнусна жена ме доведоха тук.

— Възможно ли е да сте невинна? Не мога да допусна, че полицията е толкова сляпа, за да не открие истината.

— Аз не съм от категорията на тези жени, които се намират тук, господин докторе — каза Наталия, като сложи ръка на сърцето си. — Аз съм момиче, което още с нищо не е прегрешило. Моето семейство е честно и добро, но не можеше да устои на черната си орисия.

— Истина ли е това, дъще? — попита докторът, като се приближи до леглото на момичето.

— Ще мога ли да ви се изповядам, господин докторе?

— Напълно, драго дете. Както дъщеря пред баща си.

— Добре тогава. Знайте, че аз не съм казала истинското си име.

— Значи пак не сте казали истината?…

— Само за да запазя името на моето семейство, което до ден-днешен не е опетнявано.

— Струва ми се, че се назовахте Бояновска?

— В минутата, когато казах това име, аз си спомних за един благороден човек, комуто дължа благодарност — отговори Наталия. — Аз обаче се казвам Наталия Кардова.

Лекарят се изправи.

— Кардова ли? Ама наистина Кардова? А знаете ли, че директорът на тайната полиция носи същото име.

— Не зная. Зная само, че брат ми се казва Иван Кардов.