Мъртвите сибирски полета

— Същото мисля и аз — каза Кнудзон. — Видях как той преди малко изплю доста кръв.

Като чу това, немият радостно погледна наоколо си. Той разбра, че скоро ще дойде краят на мъките му.

— Както той, така и другите жертви на сибирските рудници очакват смъртта с радост — каза Волков. — Те се надяват на Бога да им изпрати смъртта, за да се освободят от земните мъки. В гроба е спокойствието, в гроба е мирът, а в рудниците — отчаянието.

— Дали родителите на Александър знаят какво нещастие е постигнало техния син?

— Те знаят само, че е вдигнал въстание — отговори Волков. — И тъй като мнозина от тях паднаха във въстанието, мислят, че е един от тях. Те го оплаквали като умрял и денонощно се молели за успокоение на душата му. Не минава дълго време и тази мисъл пропада със съобщението, че синът им се намира в сибирските рудници. Сега злощастните родители знаят всичко, те знаят, че техният син е в Сибир като най-окаян човек на света. Те положиха много грижи, за да спасят детето си. Баронеса Елисавета беше при царя и му занесе писменото задължение на родителите му. Но това нищо не помогна. И този писмен документ изчезна по странен начин.

— А какво стана с тях? — попита Кнудзон.

Волков се усмихна приятно.

— Разбира се, най-върли неприятели на царя.

— Нихилисти, убийци, злочинци…

— Баронеса Елисавета и Василиев станаха най-опасни нихилисти. Дълго време след това Василиев не можа да живее, но старата баронеса, въпреки нещастията, които е преживяла, и до днес, казват, била жива.

Разправят, че тя насърчавала нихилистите към отмъщение на императора, като посещавала събранията им. Не са успели никога да я заловят. И никой не знае къде се намира тя. Тя е навсякъде и никъде, но в същото време е винаги готова да подпали огъня, който един ден ще изгори Романовската династия.

— Сега, генерал Кнудзон, известна ти е цялата история на този ням човек — привършваше Волков разказа си. — Известно ти е сега кой е другарят ти, с когото делиш оковите в тъмницата. Надявам се, че отсега нататък ще бъдеш по-любезен с този човек. Няма съмнение, че дълго време още той не ще ти бъде другар, тъй като неговият час на избавление скоро ще удари.

Човекът с отсечения език издигна ръцете си нагоре, призовавайки с това Бога по-скоро да тури край на мъките му.

Кнудзон се приближи до него, улови го за ръцете и го прегърна. Закле му се да му бъде верен в нещастията.

Волков се сбогува с генерала.

— За да не се излагам повече на опасност, ще трябва да си отивам.

— А кога ще се видим?

— След един месец — каза Волков.

— Чак след един месец! Но това е ужасно. През останалото време аз ще трябва сам да си говоря.

— Не се вайкай, генерале, защото в рудниците тук има още по-окаяни! Такива мъки има, генерале, едва ли би могъл да си въобразиш.

— Какви други мъки още? Има ли по-жестоко и сурово от това да отрежеш езика на един човек?

Волков улови генерала за ръката и му прошепна:

— Ами ако ти съобщя, че тук, в Красноярск, в държавната тъмница лежи една нещастна жена, на която лицето е обковано в желязна маска?

— С желязна маска ли? Как да разбирам това?

— Лицето на тази жена е обковано с желязна маска, от която само въздух може да поема.

— Но как се храни? — попита генералът.

— За тая цел на маската има отвор, който се заключва и отваря само веднъж през деня, когато тази нещастница може да поеме малко храна и така да поддържа клетото си съществуване.

Кнудзон потрепера.

— За тия зверщини цивилизованият свят нищо не знае — каза той. — Ако някой би се осмелил да разкаже, че днес съществуват такива мъчения, едва ли биха му повярвали.

— Ако ли пък цивилизованият свят проникнеше в дупките на сибирските заточеници, тогава друго би било, но… но всички са егоисти, всеки мисли за себе си, никой дори не подозира, че там, на север, страдат мъченици, които също имат право на живот, както тия на запад. Така си върви от векове. Хората по природа са родени егоисти и не могат да се променят… А сега сбогом — и вярвам, че след четири седмици ще ви видя жив и здрав.

Той се ръкува с генерала и с немия и след това се отдалечи.

Кнудзон си легна, а след това и немият. След няколко минути и двамата заспаха.

Внезапно Кнудзон се пробуди и скочи. Стори му се, че чува глухи стенания. Видя как немият се бори със смъртта. От устата му рукна струя кръв. Той вдигна ръка и извика:

— Отмъщение! Отмъщение! Отмъщение!

— Не трябва да умира! — викна Кнудзон. — Ако и той ме напусне в тая подземна дупка, аз оставам съвсем сам.

Генералът се наведе над немия, хвана го за ръка и го прегърна.

Немият ускори дишането си, а след малко и сърцето му престана да бие. Издъхна един от потомците на Романовската династия.

Кнудзон затвори очите му и коленичи пред него. Помоли се за успокоение на душата му.

Вън звънецът подканяше заточениците на работа.