Мъртвите сибирски полета

Една вечер добре забулен човек дошъл в това имение. Този човек бил императорът. Той се бе зарадвал от новината, че има син. Издигна детето и го целуна продължително. Баронесата щастливо гледаше тази сцена. Тя очакваше, че това дете ще бъде щастливо.

— Николай — каза тя от леглото, — ще те моля за едно нещо.

— Искай каквото желаеш — ще изпълня молбата ти.

— Чула съм, че незаконородените деца на Романовската фамилия се премахват от света. Питам те, Николай, това вярно ли е или измислица?

Николай отговори с хриплив глас:

— Истина е.

— Николай — каза младата жена, като се мъчеше да стане от леглото си. — Николай, нима можеш да гледаш как убиват детето ти?

— Не — каза той, — детето не трябва да се убие. Ще го дам на някоя жена да го отгледа, тъй че никой не ще знае кои са бащата и майката. Или в краен случай мога да го изпратя в Америка или Италия, където не е опасно за двора на Романовците.

— Николай, аз ще се грижа за съдбата на това дете. Обещай ми, че нищо лошо не ще го сполети в случай че остана в Петербург. Трябва да ми дадеш писмено обещание, че не ще отнемеш никога детето от ръцете ми.

Николай се съгласи и не след дълго тя имаше в ръцете си писменото обещание, подписано от неговата ръка.

Той удържа думата си. Дори и тогава, когато се ожени за една пруска принцеса, не закачаше любовницата и детето си. Те живееха спокойно в полското имение. Василиев, така се казваше детето, порасна в ръцете на майка си. Когато стана голям, у него се появи желание да изучава художество. Той схващаше много добре всичко от природата.

Издръжката на двамата бе от двореца. Но малко по малко издръжката изчезна. Василиев, който бе поотраснал, можеше с работа да издържа майка си. Веднъж майка му разказа историята на неговото рождение. Тя не забрави да му съобщи също за обещанието на царя, че не ще му стори никакво зло, и му показа и писменото задължение.

Василиев като артист си представи картината на раждането си и без да знае майка му, я нарисува в голям формат. Тази картина приличаше на мадона с Исус на леглото; до нея бе един човек с мантия, на чиито гърди блестеше звезда. Този човек, за голяма изненада, приличаше на руските владетели. В люлката имаше дете, над което същият човек държеше в ръцете си писмено задължение.

Като видя картината, майката много се изненада. Тя молеше сина си да не я показва. Той обеща, но не изпълни обещанието си. В очакване на слава той я занесе в Петербург, където имаше изложба. Всички разпознаха в лицето на оня човек образа на царя.

Царят се закле, че ще отмъсти на този художник. Като разпитваше тайно, той искаше да узнае името му. Скоро узна, че картината е занесена в полското имение и че художникът е Василиев.

Гневът на царя бе голям, когато разбра, че художникът е неговият син.

„Значи майка му е дала материал за картината — помисли си той. — Тя е искала да ме унижи пред моя народ, пред жена ми, но скъпо ще плати.“

След четиринадесет дни майката и синът бяха изпратени в Сибир в едно малко градче. Това бе за тях голям удар, но като бяха заедно, взаимно се утешаваха. Царската заповед им се стори милостива. Те бяха заточени в Сибир, но като заточеници от III клас. В този клас заточеници принадлежат хора от средната класа, които имат право да вземат всичките си пари със себе си, за да облекчат мъките си в Сибир. Свободата им се ограничаваше от полицейския надзор и не смееха да се отдалечат без позволение.

Василиев бе дошъл с майка си в град Балояск. Те се настаниха тука. Василиев бе доволен, че може да изкарва прехраната за майка си и за себе си с обикновено боядисване на стаи.

Усмихна му се и друго щастие в Балояск. Той се запозна тук с едно момиче, в което се влюби до полуда. Тя беше дъщеря на тамошния управител — едно много красиво и сърдечно момиче. Можеше да се каже, че друго такова нямаше в целия Сибир.

Баронеса Елисавета Шенков много се замисли, когато чу, че синът й има намерение да се ожени за дъщерята на управителя, тъй като се сети, че бе дала честната си дума, когато императорът й даде писмения документ, че Василиев няма никога да се ожени. Родственото потомство на Романовците трябваше да изчезне. Но Елисавета нямаше смелост да съобщи това на сина си. С една дума тя не желаеше да унищожи единственото щастие на сина си и затова го благослови и го изпрати на олтара.

Венчавката се извърши тихо в малката църква в Балояск. На сватбата присъствуваха само майката на младоженеца и бащата на момичето. След една година Василиев стана баща. Жена му роди син, когото кръстиха Александър.

Волков спря да разказва, за да си отпочине, но Кнудзон побърза да го запита:

— Да не би това да е онзи Александър, потомък на незаконното потекло на Романовците?

— Той е — каза Волков. — Цялото престъпление е в това, че е син на Василиев, внук на Елисавета — също и на царя Николай.

Генералът огледа внимателно немия, дано види прилика в чертите му с тези на царя, ала напразно — той бе в много жалко състояние.