Мъртвите сибирски полета

— Не разчитай на това — каза Франциска. — Такива фалшификации се откриват. И тази не ще остане неоткрита.

— И така да е, ние ще избегнем петербургската полиция.

— Тогава ще останем голи и бедни. А моята невинност и красота ще останат напразно.

Комедиантът я погледна злобно.

— Ти винаги си била егоистка и такава ще си останеш — мислиш само за себе си. Дори допускам, че ако се случи утре нещо, ти си готова, без много да мислиш, да ме предадеш и напуснеш.

— Вярно е — каза Франциска. — Ако фалира утре търговската къща, аз те напускам. Ти ще идеш на една страна, аз — на друга. Ще си намеря нови познати. Ти ще станеш, както по-рано, комедиант и вагабонтин, а аз съм млада и ще мога да си уредя по-добро положение.

— Знам тогава какво мога да очаквам от тебе — каза сърдито Андрей, обърна се и напусна стаята.

Същото направи и Франциска.

Парализираният Ягодкин остана на своя стол. Мислеше си за това, което бе чул преди малко. И така унесен, той не чу, когато в стаята влезе врачката Балони.

На лицето й се четеше злоба и присмех.

Тя се приближи до Ягодкин.

— Видя ли, Ягодкин, и чу ли какво говореха и какво се случи преди малко тука?

Ягодкин погледна изпитателно жената. Позна врачката, на която бе завлякъл богатството, дадено му да го пази.

— Слушай, Ягодкин, момичето, което ти мислиш, че е твоя дъщеря, се казва Франциска. Тя е незаконна дъщеря на жена ти от любовника й.

Ягодкин я гледаше нямо. Очите му светеха особено.

— Чуваш ли, тя е дъщеря на лекомислената ти жена. Аз я пазих и отгледах, за да Може да замени истинската ти дъщеря. Франциска ми помогна да ти отмъстя, задето ме ограби.

Това бе много за нещастника. Той затвори очите си и изгуби съзнание. Балони донесе един съд с прясна вода и го напръска.

Ягодкин се свести.

— Сега знаеш ли кой е пред тебе? Аз съм твоят враг, който, за да е винаги пред очите ти и да те измъчва, се премести в къщата на Франциска. Николай Ягодкин, ти не ще имаш спокойствие нито денем, нито нощем.

Парализираният се помъчи да помръдне езика си и да продума, но не можа.

— Милост! — искаше да каже. — Милост!

Но Балони не бе от милостивите. Тя излезе от стаята, смеейки се. Увери се, че Ягодкин не може да разбира повече.

„Нима не ще се намери някой в света, който да ми направи добро, като ми помогне да умра?“ — помисли си той.

Един вътрешен глас му казваше:

„Никой! Ти трябва да живееш, Николай Ягодкин — но нито жив, нито мъртъв!“

LXIII. ЕДИН ТРУП

След дълъг и мъчителен път генерал Кнудзон пристигна на предназначеното място. Мъчно могат да се опишат мъките и трудностите, които старият генерал изтърпя по време на пътуването. Но те не се отличават от тези на останалите работници в рудниците. Генералът трябваше да извърви пеш целия път от Петербург до Красноярск. Мнозина от спътниците бяха умрели по пътя от глад, мъки и лишения. Най-после те стигнаха до Красноярск. Тук можаха да си отпочинат. Паднаха на колене да се помолят на Бога. Те му благодариха, че им бе дал сила и живот. Не предчувствуваха какви страшни изтезания ги очакват.

Закараха ги в съда и ги освободиха от веригите. Едва сега се откриха премръзналите меса около местата, където бяха оковите. Те бяха просто безчувствени.

Кнудзон бе останал съвсем здрав, само че малко изтощен. Едва тук научи присъдата си: тежка работа в рудниците. Рудниците се намираха на половин час от Красноярск. Там ковяха живак и платина. На следващия ден Кнудзон бе в рудника. Преди да тръгне от Красноярск, му дадоха нови дрехи и като го нахраниха добре, закараха го в рудника.

Когато го спуснаха в глъбините на рудника, заобиколиха го четирима татари. Те го караха да върви бързо, въпреки че краката му бяха обковани. Самият инспектор го въведе в рудника. Този човек с малка брада записа името, положението и възрастта на заточеника в един тефтер и след това му даде № 903.

Името Кнудзон се намираше в списъка на живите.

Това не бе единственият акт за разжалването му. Какво щеше да види още той?!

Инспекторът даде знак на татарите да го заведат в съседната стая. Татарите вързаха здраво ръцете на Кнудзон. Тук имаше един човек с особена външност. Той стоеше до огъня и нагорещяваше парче желязо. Извади желязото и се приближи до Кнудзон. Човекът с желязото го жегна и генералът почувствува ужасна болка в главата и лицето си, от която изгуби свяст. Но го свестиха бързо, като го напръскаха с вода, и го върнаха пак в рудника.

С това нагорещено желязо те отбелязаха номера му върху лицето.

Като видя една черна фигура, той се ужаси: някакъв измършавял скелет.

— Оковете го с този тук! — даде разпорежданията си инспекторът.

Подир малко до генерала се приближи един престарял човек: ковачът Волков. На Волков беше заповядано да обкове Кнудзон за същата верига, на която беше обкована онази черна фигура. Заповедта беше изпълнена. После ги отведоха и двамата в забоя, където Кнудзон забеляза при малката светлина на една лампичка скъпоценния метал, които вадеха от земята — платината.

Мършавата фигура посочи копача в ъгъла. — Колега — каза Кнудзон, — ние трябва да се запознаем. Откога си в тази рудница?