Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Клетникът жалко клатеше глава. Отвори устата си и на Кнудзон му стана ясно защо този клетник не отговори с думи. Езикът му беше наполовина пресечен. Той беше слушал, че властта отсичала езиците на ония, които с говоренето си могат да бъдат опасни, и това пресичане запазва тайната.

„Ужасно! — каза си Кнудзон. — Значи останалата част от живота си ще прекарам с един ням човек!“

— Къде ли ще легнем, за да си отпочинем! — каза той.

Другарят му улови Кнудзон за ръка и го повлече подире си.

След няколко минути те бяха пред пещерата, изградена от камъни.

На земята имаше малко слама и две покривала.

— Значи тук ще лежим и ще отпочиваме — каза генералът. — Това е просто невъзможно.

Немият вдигна ръцете си, с което искаше да каже, че тука е прекарал цели 10 години.

Дали се бе развълнувал, или от друго нещо, но от устата и носа му, след като се закашля, бликна кръв.

„Той е охтичав“ — помисли си Кнудзон.

Немият човек се надигна с мъка и даде знак на Кнудзон да тръгнат на работа, ако не желае да го бият с камшик. На Кнудзон не му оставаше друго нещо, освен да вземе и да копае камъните. Така те работиха два часа непрестанно. После се върнаха в пещерата и немият легна да си поотпочине. След няколко минути заспа. Кнудзон го погледна със съжаление. Той не можеше да се начуди как тоя нещастник можа да заспи на толкова малко сламица. Дълго стоя замислен. Стори му се, че чува стъпки. Издигна глава и забеляза човека, който преди малко го окова. Това бе ковачът Волков. Той направи няколко крачки и застана пред генерала. Подаде му ръка.

— Искам да си спокоен, генерал Кнудзон — каза Волков с разтревожен глас. — Спокойствие, което може да съществува. Тук аз дойдох да те утеша, защото зная, че първата вечер ще ти бъде най-тежка в тоя ад. Не се отчайвай, генерале, макар спасението ти да изглежда невъзможно. Ще дойде ден, когато това ще стане.

— Разправи ми, човече, как и по какъв начин си дошъл тук и кой ти позволи да посещаваш заточениците в рудниците?

— Позволих си го сам, защото друг трудно би ми го дал. А защо дойдох тук ще ти обясня с няколко думи. От държавната тъмница в Красноярск до рудниците има подземен таен проход. Често пъти съм имал случай да минавам по този проход. Много клетници съм утешавал. Те са ми поверявали тайни, които съм пазил. Тъй като аз имам свободен достъп в държавната тъмница, то днес употребих този достъп, за да те посетя. Ще ти кажа името си. Аз съм Волков, също сибирски изгнаник, който е съумял да добие доверието на своя палач. Аз живея тук като свободен човек и от нищо не съм лишен. Когато се научих, че ти си генерал Кнудзон, помислих си да ти помогна и улесня мъките, на които подлежиш тук; слушал съм за храброто ти име, генерале, затова и дойдох при тебе.

Волков подаде ръка на генерала, която той сърдечно стисна.

— А сега я ми разправи — продължи Волков — защо си тук и с какво си предизвикал царското недоверие?

— Аз сам не зная — каза Кнудзон. — Зная, че някой ме е наклеветил пред царя, че съм нихилист.

Те така тихо разговаряха, че и немият човек не можеше да ги чуе. Той стана и като видя Волков, учтиво го поздрави.

— Този, който ми е другар в нещастието, как се казва, кой е?

— Не трябва да се срамувате от него — отговори Волков. — Той също така е заемал някога висока длъжност и без причина чернее тук, в тъмницата, както и ти.

— Така ли? Значи ти познаваш неговия живот?

— Аз знам всичко и ще ти кажа кой е и в какво се състои вината му. Нали позволяваш? — обърна се той към немия.

Немият му даде знак, че е съгласен.

— Ти знаеш, генерале, колко страда руският народ от страшния Николай, бащата на Александър II. Когато той дойде на престола, много се очакваше от него и вярваше се, че той ще помогне на потъпкания народ. Изглеждаше, че ще бъде най-добрият руски цар, ала той неочаквано се промени. Недоверието от ден на ден растеше. Отне свободата на всички и стана монарх на Русия. Тогава Николай не беше женен. Пазеше се от жените, мразеше ги. Една жена го бе завладяла. Тя не беше рускиня, но се беше вмъкнала в двореца. Императрицата-майка я видяла в замъка на един княз и толкова й се понравила, че я доведе със себе си в двореца в Петербург. Баронеса Шенков стана дворцова дама при императрицата-майка. Младата немкиня със сините си очи и руса коса беше очаровала царя и при нея той ставаше по-кротък и по-любезен. Всички наоколо откриха тези промени и за да получат по-висок чин, бяха му посредници за нейната любов.

А Елиза Шенков обичаше да прави добро, на мнозина беше облекчила наказанието. Царят пълзеше в краката й. Както всичко постигаше с твърда воля, така бе решил по какъвто и да е начин да спечели любовта на младата баронеса. Това му се удаде. Елиза го обикваше все повече и повече. Един ден тя каза на царицата-майка, че не може да остане повече в двореца. Тя се пресели в едно имение в полето и там роди син на царя.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза