Мъртвите сибирски полета

Кнудзон се върна в рудника. Той не можа да работи няколко дни поради болките в ръката си. Постепенно ръката оздравя, но той отпадна доста. Не биваше да умре, преди да види Волков. За да може да брои дните, отбелязваше с черта всеки ден на един камък. Чертите бяха станали вече 40, а Волков още не идваше.

Една вечер той си мислеше за миналото, като проклинаше Александър II.

— Но не — каза той на глас, — на злите трябва с добро да се отвръща. За доброто, което сторих на императора, със зло ме възнагради. Но аз му желая дълъг живот. И той, като всеки човек, е сгрешил.

Тези думи бяха казани високо и той получи веднага отговор:

— Прости му, Кнудзон, той е сгрешил като всеки човек, тъй като и Бог прощава.

Кнудзон се изправи и извика радостно:

— Волков, ти ли си? Ето те, и ти пристигна най-после. Чудно ми е, че си още жив.

— Чух, че си убил казака и смятах, че и тебе са убили — отговори Волков.

— Нещастие е за мене, че още живея. По бих желал да умра.

— Не се отчайвай — каза му Волков. — Човек трябва да се надява.

Дойдох при тебе, за да те поканя да дойдеш и да видиш една по-голяма нещастница от тебе.

— Има ли и по-нещастни от мене?

— Ела с мене, за да се увериш.

— Добре — каза Кнудзон, — готов съм.

Волков извади изпод наметалото си малко фенерче и двамата се запътиха по един тесен проход, който водеше из целия рудник.

— Много ли ще вървим още? — попита Кнудзон.

— Цял час. А знаеш ли, че ти преди съмване ще трябва да се върнеш обратно?

Проходът внезапно стана толкова нисък, че те едва можаха да се промъкнат.

Изведнъж почувствуваха хладен и влажен въздух.

— Къде сме сега? — попита генералът.

— В тъмницата на Красноярск.

Те почнаха да се качват по едни стълби, познати само на Волков.

— Внимателно трябва да се стъпва — каза му той, — защото стълбите са ронливи.

— Толкова ли е важно това, което ще видим горе, та да се излагаме на опасност, като се качваме по тия ронливи стълби?

— Разбира се, че да видим една окаяница, покрита с вечен мрак, не е неважно, затова, генерале, напред!

Дълго след това те бяха в кулата, където живееше Елисавета.

Волков извади един ключ и го пъхна в ключалката.

— Стъпвай тихо — каза той на генерала, — за да не уплашим нещастницата, като помисли, че идват да я изтезават палачите на тъмницата.

След като се отвори вратата, генералът видя тъмничната килия, в която блещукаше светлината на кандилце и осветявате седящата с наведена глава жена, окована във вериги.

Генералът се ужаси, като видя желязната маска.

— Тя спи — каза Волков, — но ние ще я събудим. Аз съм решил да я избавя както от тази килия, така и от маската.

— Значи ти искаш да я освободиш съвсем?

— Надявам се, ако е рекъл Бог. — И той вдигна очи към небето.

Елисавета започна да се събужда от глъчката.

— Кой е тук? — попита тя с треперещ глас. — Кой може да бъде освен мъчителите ми?

След това тя коленичи и извика:

— По-скоро ме убийте, защото след толкова мъки за мене ще е щастие да умра.

— Ти няма да умреш, Елисавета фон Пал — прекъсна я Волков, — но не ще живееш повече тук. Дойдохме да те спасим. Ти пак ще живееш сред хората.

Елисавета се разтрепера.

— Свободна, аз — свободна? О, не се шегувайте с мене! Стига толкова, не ме мъчете с тази надежда. Слушала съм, че палачите, за да измъчат още повече жертвата си, преди смъртта й обещават свобода. Моля ти се, ти си все пак човек, не се шегувай повече с мене, ако наистина не можеш да ми върнеш свободата.

— Заклевам се в името на Бога, който ни вижда отгоре, Елисавета фон Пал. Казах ти самата истина. И за да те уверя по-скоро в това, трябва най-напред да ти сваля маската.

Елисавета умолително протегна ръце.

— Тебе Бог те е изпратил, за да ме освободиш от тия мъки. О, ти си ангел! Но моля ти се, по-скоро, защото жадувам да видя човешко лице.

С помощта на генерала и с инструментите, които носеше, Волков успя да разкъса железните халки и маската отскочи настрана.

Радостният вик на Елисавета се сля с трясъка от падането на маската.

Елисавета погледна маската си и извика:

— Аз съм свободна. Маската падна!

— Маската падна, да, но сега ще трябва да се разкъсат и оковите — каза Волков.

Те се заловиха да разкъсат и оковите и след малко тримата, коленичили, отправяха топли молитви към Бога.

Елисавета се приближи до Волков и искаше да му благодари, но той я спря.

— Сега на работа! — каза Волков. — Вие не ще останете повече в тая килия, аз ще ви освободя.

Сърцето на Елисавета почна да бие по-силно — от радост.

— Да, аз ще ви освободя, но преди това трябва да ни разправите каква е вашата вина, за да ви затворят тука. Недейте тълкува лошо това ми желание, вие не сте първата, която спасявам от тъмницата.

— О, вие сте ангел-пазител! — радостно извика Елисавета.