Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Глупак! — извика презрително Феодора. — Честите му посещения и ухажванията му ми станаха непоносими. Благодарна съм, че съм тук и че скоро ще напусна Русия завинаги. Ти ще ми направиш, Леония, последна услуга, за която ще ти заплатя 2000 рубли. Ще се качиш на колата, а аз ще остана тука за известно време, за да заблудим тези, които ме преследват.

— Така да бъде, съгласна съм на всичко. Но струва ми се, че няма от какво да се боите, тъй като няма кой да ви преследва. Но щом желаете това, аз се покорявам.

— Тихо! Чувам стъпките на гостилничаря.

В тази минута на прага се показа гостилничарят със самовара.

Щом той излезе, Феодора извади кесията и даде на Леония обещаната сума.

— Тук има 2000 рубли, вземи ги. Ти си ми служила вярно, за което съм ти много признателна. Ние ще се разделим сега и никога не ще се видим. Не се колебай, а обличай моите дрехи. След половин час трябва да си на път. Щом стигнеш в Москва, ако искаш, можеш веднага да се върнеш тук.

Като изпи Феодора чая, двете си размениха дрехите.

— Много добре е, че сме и двете на една височина и като те гледам, мисля, че виждам себе си. Ти ще стигнеш в Москва без всякакви препятствия, в това ти се заклевам. Време е да се разделим.

Феодора слезе долу и заповяда да впрегнат конете. След четвърт час Леония, преоблечена в дрехите на Феодора и с гъст воал на лицето, слезе долу.

Пощальонът бе впрегнал конете и с рог в ръка очакваше нетърпеливо госпожата. След като плати на гостилничаря, Леония се качи в колата. Пощальонът наду рога и колата потегли.

След четвърт час колелото на колата внезапно се счупи.

— По дяволите! — извика пощальонът. — Аз съм прекарал колата през града, но дяволите ще вземат този, който я е поставил на пътя.

Повредата бе по-голяма, отколкото мислеше пощальонът. Единият край на оста бе на земята и не можеше да се вдигне.

Докато се забави за миг около оста, в тъмнината се чу един глас:

— Стой, нито стъпка напред!

Бедният пощальон, като се озърна, видя, че дулото на един револвер бе насочено към него.

Същият глас се повтори.

Пощальонът се разтрепера. Той знаеше, че разбойници често нападат пощата и вярваше, че и сега случаят бе такъв, тъй като караше една богата вдовица. Оставаше му да избере от двете злини едната: или да препусне конете, или да се предаде на тези нощни разбойници. Ако направеше второто, той знаеше, че ще отговаря пред началника си. Затова извади револвер, но преди да си послужи с него, един куршум свирна край ушите му. Той разбра, че тия нощни видения не се боят от нищо и че са готови на всичко.

Нека се върнем половин час назад, за да видим какво стана преди тази случка.

Преди пощальонът да стигне до въпросния пост, двама мъже се бяха изправили до него и се ослушваха. Единият от тях тури ухото си на земята да прислушва.

— Чуваш ли нещо? — попита го другият, облечен богато и обвит до лицето с наметало.

— Нищо не чувам. Всичко е спокойно на шосето. По моята сметка пощальонът трябва да е вече тука, но както изглежда, е закъснял.

Като се изправи от земята, той попита:

— Не вярваш ли, че Феодора се е отказала в последната минута от намеренията си и е останала в Петербург? Ако е така, напразно чакаме тук.

— Не е възможно — каза Бояновски. — Не те повиках, Бакунин, напразно. Аз съм напълно уверен, че тя е тръгнала от Петербург и че е вече на път за тука. На всяка гара имаме хора, които всичко ни съобщават. Тя трябва скоро да мине. Не зная как да ти се отплатя, че се съгласи да ми помогнеш в отмъщението ми.

— Няма защо да ми благодариш — каза Бакунин. — Не сме ли и двамата синове на една и съща майка, която се казва отмъщение? Тази жена потъпка брачната ти чест и ни предаде. По чудо се отърва от нашето отмъщение. Фактът, че се намирам тука да отмъстя, показва, че аз турям в действие присъдата, произнесена от нихилистите.

— Ще я убием ли наистина?

— Какво друго да й сторим?

— Право да ти кажа, мисля, че смъртта ще бъде най-лекото наказание за нещастницата, която безсрамно се подигра с мене. Бих предложил да я хвърлим в някой затвор. Не, невъзможно е да избяга Оттам и пак да ни застрашава. Тя трябва да почувствува отмъщението ни: трябва да изживее всичките мъки, които аз претърпях. Затова искам да я заведа в лудницата и да се споразумея с директора да я измъчва като най-опасна луда жена. Затова нека да се обърнем към директора Калчов, който е известен в цяла Русия като най-страшен мъчител.

— С какво е известен този Калчов?

— Не ме питай сега — каза Бояновски, — такива мъки няма нито в Сибир, нито в Петропавловската крепост. Да ти опиша точно мъките не мога. Ще ти кажа само, че той за пари е готов всичко да направи.

— Тогава да я заведем там.

— Тихо! — извика в същата минута Бакунин и доближи ухото си на земята.

— Чуваш ли нещо?

— Да, конски тропот.

— Да заемем тогава позиции.

След това и двамата се скриха зад един храст до шосето.

Луната се показа зад облака и освети шосето. Бояновски, забеляза при тази слаба светлина приближаващата се кола. Ръката му започна силно да трепери.

— Ти трепериш, Бояновски?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза