Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

След четвърт час лампите в цирка бяха изгасени. Събранието свърши и всички си отидоха.

Иван Кардов, който преди няколко седмици бе най-върлият враг на нихилистите — той ги преследваше, затваряше и убиваше, — същият този Иван Кардов стана днес нихилист.

LXXX. СЕМЕЙСТВОТО НА АШИНОВ

Оставихме заместник-управителя в минутата, когато той падна в несвяст на стола.

Опиумът, който комедиантът му бе дал, оказа действието си. Ашинов лежеше като умрял на стола, докато се стъмни. Той се обтегна, прозина се, обаче почувствува, че членовете му бяха схванати. Отначало не знаеше къде се намира. Той мислеше, че се намира в своята стая, но остана учуден, когато се обърна и видя, че се намира на стол, а не на мекото си легло, и при това в чужда къща.

После, като си припомни за станалото, дойде му на ума, че е в дома на Ягодкин, обаче не можа да си спомни къде е той.

След малко той всичко разбра. Отслабналите крака му спомниха, че е паднал в примката на този човек. Стана и отиде към вратата, но тя бе заключена. Спомни си сега за кърпичката, която Ягодкин му даде да помирише.

— Да, аз съм страшно изигран!

После той взе да тропа да му отворят вратата и да се заканва, обаче напразно.

„Най-малко трябва да съм спал 6–7 часа — помисли си Ашинов. — Вече е нощно време, а аз помня, че дойдох тук преди обяд. Навярно хитрецът е избягал, но чакай! Неговата жена е в моите ръце. Ще я накарам да признае, че мъжът й фалшифицира пари, а него ще го търся и трябва да го уловя.“

След това отново почна да блъска вратата, но никой не му се обади. Внезапно се чуха стъпки в коридора. Той почна да тропа колкото може силно.

— Кой е вън, кой е вън? — извика той. — Кой е вън?

— Какво има? Има ли вътре в стаята някой?

— Аз съм — извика Ашинов, — аз — Ашинов, петербургският ви управител.

— Това е негово благородие, Боже мой, и да бъде затворен.

— Да, затворен — окуражено отговори Ашинов, — и за всяка минутка от закъсняването му тук ти ще отговаряш.

— Боже, Боже — повтори отвън гласът. — Аз ей сега ще ви освободя, но кажете ми кой ви е затворил?

— Никой, случайно. Но по-скоро ми отворете вратата. Ако сам не можеш — повикай и друг някой, но не се бави, защото имам бърза работа.

— Почакайте няколко минути — каза врачката — и ще бъдете освободен.

Не минаха десетина минути и врачката Балони беше на колене пред всемогъщия Ашинов.

— Милостиви господине, извинете ме, че въпреки волята ми, ви задържах известно време затворен.

— Добре, добре — каза Ашинов и се завтече към улицата. Там той взе първия файтон и поръча да го откарат в Петропавловската крепост. Искаше да излее всичкия си яд на жената на комедианта. Искаше да я принуди на самопризнание, и то по какъвто и да било начин.

Когато Ашинов пристигна, часът беше девет. Старият директор на затвора излезе и покорно го попита какво желае толкова късно.

— Искам да поговоря със затворницата, която днес преди обяд доведох тук.

— С коя затворница? — попита директорът.

— С жената на банкера Ягодкин.

— С Ягодкиновата жена ли? С нея ли искате?…

— Да, с нея, но защо се така учудихте?

— Но, господарю, не е тук. Навярно вие сте забравили, че я освободихте.

— Кой, аз ли? — учудено попита. Ашинов.

— Да, ваше благородие, вие сам сте подписали разрешителното.

Ашинов си обясни защо комедиантът е взел всичките документи от джоба му.

— Вие сте глупец — обърна се той към директора на затвора. — Вие сте измамен. Аз не съм подписвал никакво разрешително.

— Но моля ви, вашият подпис фигурира.

— Това е фалшификация и нищо повече.

— Но откъде е взет и държавният печат?

Ашинов се замисли и след като се ръкува с директора, излезе от крепостта.

Той реши, че трябва да даде нужните разпореждания за преследването на комедианта и се запъти за дома си — чувствуваше нужда от сън и почивка.

Беше доволен, съблече се, взе наргилето и почна да пуши, обтегнал се на едно канапе. След малко звънецът иззвъня. Слугата му съобщи, че една жена е две деца иска да говори с него.

— Жена с две деца? — извика Ашинов. — Не ги пускай, изпъди ги.

Слугата се отстрани, но преди да затвори вратата, на прага се появи една бледа жена, висока, с извехтели дрехи, държаща в двете си ръце деца.

— Какво искате, аз не съм ви позволил да влизате — разкряска се гневно Ашинов. — Изкарай ги по-скоро навън! — заповяда той на слугата си.

Жената привлече по-близо децата и не мръдна от мястото си.

— Ако ни изпъдиш — каза тя, — ще бъдем принудени това, което искаме на тебе да кажем, да го съобщим на друго лице, значи по-добре е да си поговорим насаме, отколкото и други да узнаят за тая работа.

Ашинов даде знак на слугата си да се отстрани.

— Хайде сега разправи ми накъсо какво искаш от мене и какво имаш да ми казваш!

— Как се осмеляваш да питаш жена си какво иска тя от тебе? Това ли е поздравът ти с добре дошли — на мен и на децата ти?

— Не ми говори за тия прасета. Не искам нищо да чувам за тях.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза