Мъртвите сибирски полета

Въпреки че се радваше на освобождението от затвора, тя както никога почувствува страх от този мистериозен човек, от когото се отвращаваше.

— Сега, мила моя, имаш явни доказателства, че аз се ожених за теб от любов, а не от лични интереси.

Франциска се наместваше в тройката с цел да избегне отговора.

— Засега средствата ни са малко оскъдни, но въпреки това аз имам достатъчно пари да отворим друга търговска къща. Най-добре ще е, мила, да отидем в Париж, където средството да се обогатим ще бъде твоята красота.

— Моята красота! Какво искаш да кажеш с това? — попита Франциска.

— Много просто, ще влезем в богато семейство, край тебе ще почнат да се завъртат богати мъже, които ти ще водиш за носа.

В тази минута файтонът спря пред гарата и те влязоха в коридора. Тя търсеше начин да се освободи по пътя от комедианта. Реши, че най-разумно е да бъде откровена.

— Слушай, ти ще заминеш за Париж, а аз ще остана тук, в Петербург — каза му тя.

— Това е невъзможно — отвърна Ягодкин. — И ти ще дойдеш е мене. Ако не се покориш, ще приложа друго средство.

— Знам какво мислиш — каза му Франциска, като се изсмя иронично. — Много се мамиш, ако мислиш да ме уплашиш с това; аз разпространявах само банкнотите, които ти правеше.

В същото време удари вторият звънец, който даваше знак, че влакът тръгва.

— Бързай, защото тренът тръгва, а ето че и полицията обикаля — каза Франциска.

Ягодкин видя, че не остана време да обмисля.

— Добре — каза той, — аз съм твой неприятел и когато и да е, ще си отмъстя. Засега довиждане!

После той се качи в едно първокласно купе. Франциска остана да го гледа, докато тренът потегли.

„Слава Богу! — каза си тя, когато влакът потегли. — Сега съм свободна, свободна като птичка във въздуха, отсега ще умея да използвам свободата си. Без дом, без пари. Но за красивата и млада жена всяка врата е отворена. Много лекомислени мъже има на света!…“

Съдбата като че й помагаше. В коридора тя видя един грозен, но с богата външност човек: Абрахам Марголински. Не снемаше погледа си от Франциска. Красотата на тази жена го плени. Той се приближи и я запита учтиво:

— Госпожата навярно е чужденка?

— Да, вярно — отговори Франциска, — чужденка и при това беззащитна.

— Как? Сама да дойдете в чужда страна?

— Злата съдба ме накара да сторя това. Аз съм жена на един пожарен командир, който умря неотдавна, и останах сама да изкарвам прехраната си. Най-лошото е, че нямам тука познати хора, където отначало да мога да отида.

Марголински се изправи, предложи ръка и й каза:

— Желаете ли да ми бъдете днес гостенка?

— Как да приема поканата ви, когато не се познаваме? А може би вие сте женен?

— Не се колебайте — каза Марголински, — за ваше успокоение ще ви кажа, че съм женен.

Франциска нямаше защо да мисли повече: тя прие поканата му и след четвърт час бяха в една стая, където Марголински я заведе. Като се разделиха, той й каза, че утре ще поговорят за бъдещето й.

Като затвори внимателно вратата, тя легна да спи. Видя в съня си един млад момък, който й туряше златна корона на главата. Хората падаха на колене пред нея и се забравяха. Изведнъж видението изчезна; едно младо момиче идва и стъпква с крака короната. Това момиче бе Клариса. Франциска извика и се събуди. Това бе само сън! Тя бе на сигурно място в къщата на Абрахам, затова си легна пак.

Студена пот я обля, когато си спомни за съня, и не можа да заспи до сутринта.

LXXXI. БЯГСТВОТО

— Хванете лудия!

Този вик се чуваше един неделен ден през лятото от децата на една от главните улици в Москва.

— Дръжте лудия! — извикаха няколко души и се завтекоха към него. След това те се загледаха в една мъжка фигура, която седеше на прозореца на първия етаж на гостилницата „Полски граф“. Той се беше хванал за едно от железата на прозореца, а краката му висяха навън. Косата му беше разчорлена и той беше гол.

Пред гостилницата се трупаха все повече и повече хора.

— Ще падне — извикаха няколко души. — Трябва да се повика полицията и да му се помогне.

Десетина души изтичаха до първия етаж, счупиха вратата и взеха лудия от прозореца, но той упорствуваше.

— Трябва да го вържем, може да рани някого от нас.

— Той е полудял от снощи — разказваше гостилничарят, — защото когато му донесох снощи чай, беше здрав.

Повикаха лекар, който след четвърт час дойде.

Болният бе млад, интелигентен, богато облечен човек.

След като го прегледа, докторът констатира, че това е бяс. Трябвало да се заведе в лудницата на доктор Калчев, която се намирала наблизо. Те го качиха на един файтон и когато той се почувствува сам в колата, каза си:

„Сега да видим дали докторът ще ме намери за луд. Феодоро, не се отчайвай, аз необмислено те хвърлих в нещастие, но сега сам ще те спася от него.“

Този човек, който нарочно се престори на луд, беше Исидор Марголински; той направи всичко това, за да може да влезе в лудницата и да спаси Феодора.

На масата на доктор Греч той намери писмо, в което Бояновски му съобщаваше, че Феодора е затворена в лудницата на доктор Калчев. След това Исидор скрои плана за спасението й.