Мъртвите сибирски полета

Свещеникът стана, за да го посрещне, но той беше вече на прага. Като го видя, домакинът остана учуден. Приятелят му се бе много изменил. Неговото винаги право тяло се бе прегърбило, лицето му бе загрижено, косата му в една нощ бе много побеляла. Свещеникът му подаде ръка и го заведе в стаята. Сложи го на стола и го попита:

— Какво ти е днес — като че си болен?

— Природата иска своето — каза пустинникът, — чух снощи глас, който ме зове към гроба. Чудно ли е това? Днес съм на 90 години.

— Аз мислех, че ще живееш 100 години.

— По-рано ми бе все едно кога ще умра — каза пустинникът, като наведе рамене, — но сега има нещо, което ме крепи на тоя свят — детето, което обикнах толкова много и което искам да възпитам.

— Ти ще живееш още, само си въобразяваш, че ще умреш.

— Не — отговори Орлов, — снощи за пръв път ми се схвана една част от тялото.

След това той вдигна с дясната ръка лявата, която бе вдървена.

— Идвам при тебе единствено за детето — каза той. — Тревожи ме мисълта за бъдещето на Владимир. Ако утре умра, ще остане сираче.

— Аз ще взема Владимир при мене и добрата Симонова ще му бъде втора майка.

— Как да ти благодаря за това? Знаех, че мога да разчитам на тебе.

— Добре сторихме, че изпратихме майката на Владимир в лудницата — каза свещеникът. — Какво щеше да стане с нея, ако умреше?

— Там на нея й е добре — каза пустинникът, — затова стига, трябва да бързам да си отида, понеже Владимир е самичък.

Той се сбогува със свещеника и се отправи към гората. След няколко минути влезе в колибата и намери всичко в ред.

Щом отвори вратата, вярното му куче Фазан го посрещна. След малко същото стори и Владимир, когото пустинникът помилва по червените странички.

— Ти не ще останеш сираче, когато аз си отида — каза му той, като го помилва. — Ти не ще станеш просяк. Бог е искал, изглежда, ти да бъдеш наследник на името и на имота ми. Старият Орлов не е така беден, както изглежда. Той наистина живее в гората, яде най-простата храна и се облича в кожи, обаче никой не знае какво богатство има той! По-добре е никой да не знае, понеже ако се научат, ще ме убият!

„Аз не държа много на тези пари, но откакто това дете е при мене, откакто имам Владимир, почнах да ги зачитам повече.“

— Дядо — каза в същата минута малкият Владимир, — гладен съм.

— Гладен ли си? Ей-сега дядо ти ще ти донесе малко печено месо от зимника, за да си хапнеш — каза му старецът, като слезе в зимника, който се намираше зад колибата.

Когато слезе долу, той получи удар и падна на земята. Той стоя така дълго време и когато дойде на себе си, видя вярното си куче, което му ближеше ръцете. Той едва можа с голяма мъка да се изкачи в колибата. И дясната му ръка бе парализирана. Намери за добре да си легне. Главата му силно бучеше — бе съвсем отпаднал. Гледаше печално стоящия до леглото му Владимир.

— Бедни Владимире, не мога сега да ти дам нищо за ядене. Ще трябва да почакаш, докато дойде на обяд свещеникът. Той каза, че ще дойде.

На обяд дойде свещеникът. Когато видя, че приятелят му лежи, много се изплаши. Той искаше да му пусне кръв, но Орлов не позволи.

— Оставете ме да свърша спокойно — каза му той, — аз живях доста. Сега остави това и слушай какво ще ти кажа: чувствувам, че силите ме изоставят и че до утре не ще доживея. Когато умра, ще ми изкопаеш гроб зад колибата и като ми прочетеш молитва, постави ме в него така, че никой да не знае, че това е гробът ми.

Свещеникът му подаде прясна вода.

— Ти знаеш колко бедно живеех. Ще оставя след себе си дневник, от който ще видиш какво съм работил през това време, което прекарах тук. Ще разбереш, че аз съм от ония хора, които запълват времето си ползотворно. Всички ме мислят за бедняк, но, Неандрович, аз можех да купя цялото ви село.

Свещеникът го гледаше учудено и продължаваше да го слуша внимателно.

Пустинникът продължи:

— Когато изиграх ролята си в обществения живот, аз имах голямо богатство, което продадох набързо и оставих в чужбина милиони рубли. Така намерих весели компании, ходех на балове, концерти, театри и опери. Вкусих от всичките сладости на живота и всичко това правех, само за да забравя убийството. Но всичко бе напразно! Много безсънни нощи прекарах, тъй като непрестанно ми се явяваше образът на бедния цар Павел, когото аз убих — удуших го.

Когато се преситих от всичко и дойдох тук, в гората, бяха ми останали още 100 000 рубли. Тази сума обмених в злато, натъпках го в пет кесии и го сложих в избата — ти знаеш за коя изба говоря. Затрупах богатството си в ъгъла зад стълбите. Аз съм лежал над голямо богатство, но не исках да го бутна. Живеех като просяк. Сега чувствувам, че ще умра и мисля да направя завещанието си, затова седни, отче — каза пустинникът, като му посочи един стол, — и пиши това, което ще ти кажа.

Свещеникът взе книга и перо и седна на стола.

— Готов съм — каза той, — почни!

Пустинникът събра мислите си и започна:

— Аз, граф Орлов, бивш владетел на седем имения в Киевската губерния, а сега пустинник, който прекарва живота си в покаяние, пиша завещанието си, което е мое последно желание.