Мъртвите сибирски полета

В озлоблението си тя непрестанно викаше за помощ капитан Николин. Привечер дойдоха при нея няколко слуги, които отрязаха косата й, облякоха я в затворническо облекло и след четвърт час бе вече в рудника.

Изповедникът, преди да отпътува, реши още веднъж да я нагледа и да обърне внимание на казаците да бъдат добри към нея. Но казаците я мразеха и знаеха как да се отнасят с нея.

След четири седмици в един хубав ден Красноярск беше разкошно украсен с разноцветни килими, спуснати от прозорците, а улиците бяха покрити с цветя. Аромат се носеше из въздуха. Всичко бе чудно за гледане! Навсякъде се виждаха весели и засмени лица. Самите затворници се бяха развеселили. Те не знаеха защо бяха всичките тези приготовления и очаквания, но като да предчувствуваха, че нещо ново ще настъпи, което ще облекчи тяхната участ.

Старият Волков днес бе тръгнал по същия път, по тайния проход, за да отиде при Кнудзон, който след смъртта на капитан Николин и пристигането на изповедника се бе върнал обратно в рудника.

Брат Евстатий реши да отнеме малко от свободата на генерала, въпреки че императорът му бе заповядал да облекчи съдбата му, тъй като имаше да разчиства някои малки сметки с него.

Старият Волков се доближи тихо до генерала тъкмо когато последният се канеше да подрови един голям пласт земя.

— Кнудзон, нося ти добри известия, надявай се!

— Да се надявам? На какво може да се надява един сибирски заточеник?

— Да види слънцето още веднъж, преди да умре.

— Да, това е всичко, на което може да се надява. Не се отчайвай. Сега дохождат други времена в Красноярск — каза Волков.

— Как? Да не би императорът да е умрял, та неговият наследник да ни помилва?

— Не, това не. Да благодарим на Бога: императорът е жив и здрав, обаче има друго нещо. На мястото на стария управител ще дойде друг — човек честен и добър войник. Не знам дали знаеш името му. Чувал ли си някога за някой си поручик Данишев?

Кнудзон се замисли.

— Данишев? Името ми е познато, но не мога да си спомня къде съм се запознал с него. Но почакай, сега си спомням — каза Кнудзон доволен. — Това е името на човека, за когото се говори в целия Петербург. Наричат го Дон Жуан, но инак е честен човек и добър другар.

— Сигурно той ще е. Новият управител е наистина млад, но причината за неговото бързо повишение е, че е изгубил краката си в атентата против императора. Всички офицери, който били дежурни през този ден, са загинали, само Данишев се е спасил и затова се говори, че императорът го е назначил за управител на Красноярск.

— Дявол да го вземе, трябваше да го възнагради по-добре.

— Всички говорят за Данишев добри неща. Но знаеш ли, че той не е поручик, а подполковник? Говори се, че ще дойде с младата си жена.

— С младата си жена? — повтори Кнудзон. — Да не би тя да е…

— От нея можем да очакваме само добри дела — каза Волков. — Трябва вече да си вървя, защото ме чака много работа.

Волков каза „Лека нощ“ на генерала и си отиде.

На следния ден старият Волков бе с другите до триумфалната арка, като чакаше новия управител и младата му жена.

Не след дълго влезе в Красноярск и колата, накичена с много цветя. В колата от едната страна беше подполковник Данишев, а от другата — жена му Лидия — дъщеря на аптекаря Яники.

Из въздуха се носеше непрекъснато „ура“… и летяха високо шапките в знак на приветствие. Данишев поздравяваше натрупаното множество по военному, а Лидия не преставаше да се кланя.

Младоженците влязоха в един добре окичен павилион близо до затвора. Стаите бяха разкошно мебелирани.

Като си починаха малко от дългия път, Лидия и Данишев седнаха един срещу друг и си приказваха за пътуването.

— Не съжаляваш ли, Лидия, че дойде с мене?

— Аз да съжалявам? — отвърна Лидия. — Струва ми се, че при тебе съм най-щастлива и много се радвам да мога с тебе да споделям скръб и радост. Не се съмнявам, че ще ни липсва тука нещо.

— Така ти се струва. Ще видиш утре, когато отидем в рудниците, толкова изтезания и мъки, които затворниците търпеливо понасят. Аз съм решил да помогна на тези нещастници и да облекча, колкото мога, злата им участ.

— Моля те и мене да вземеш утре.

— Добре, аз ще те взема, но ти ще видиш картини, които ще нарушат спокойствието на чувствителното ти сърце.

На следния ден той повика директора на затвора и му каза, че желае да посети рудниците с жена си и със стария Волков, за когото му бе говорено още в Петербург, че бил запознат с тайните на рудниците. Директорът се показа много услужлив, обаче не можа да скрие изненадата си от подобно желание.

„Нека да видим каква ще излезе работата — си помисли той, — като е избрал Волков да го придружава.“

Той повика веднага Волков.

— Вие ли сте Волков?

— Да, ваше благородие, аз съм ковач.

— Свободен ли си или заточеник?

— Заточеник, и то за през целия живот.

— Защо сте осъден?

— Защото убих един човек. Убих един негодяй и бях в правото си.

— Стига толкова — каза Данишев. — Не бе необходимо да ви питам, вие и без туй сте добре препоръчан. Дайте си ръцете, Волков.

Волков подаде и двете си ръце.

— Ще ви кажа сега, че човекът, който ви така препоръча, е Негово величество царят.