Мъртвите сибирски полета

— Нима Негово величество? — учуди се Волков.

— Да, той говори много добре за вас и ми заповяда да ви освободя от изгнание. И така, Волков, вие сте свободен.

— Свободен? След толкова години?

— Негово величество много съжалява, че не ви е освободил по-рано.

— Чини ми се, че свободата е доста закъсняла — каза шеговито Волков, — понеже не ще мине дълго и аз ще бъда повикан там горе, където ще имам много време за покаяние.

— Никак не, аз мисля, че вие можете да бъдете много полезен на държавата и ще ви кажа откровено, че не допускам, че вие ще напуснете Красноярск, а ще останете тука и ще ми помогнете в някои работи, накъсо казано — ще ми бъдете приятел.

— Как да ви благодаря за това, управителю?

— Негово величество мисли, че по-добър съветник от вас не ще намеря и затова ви препоръча.

— Аз ще се потрудя — каза трогнат Волков, — дано оправдая мнението на императора. Въпреки че съм свободен, аз ще си остана при вас същият стар ковач.

— А сега е време да тръгнем, Данишев, за рудниците, но преди да отидем, нека посетим държавните затвори. Вие, господине — каза той на чиновника, — можете да си отидете по работата си?

Чиновникът се поклони и излезе.

Данишев заведе Волков в стаята си, където го представи на жена си.

Лидия подаде ръка на Волков в знак на вечно приятелство.

След малко и тримата бяха в държавния затвор. Волков развеждаше Данишев навсякъде, защото знаеше всяко ъгълче на затвора. Заведе го в кухнята и му показа съдовете за готвене на затворниците. После го заведе в стаята на Елисавета и му разказа цялата история на бедната жена.

Лидия често обърсваше сълзите си през време на разказа.

После слязоха в рудниците.

Те срещнаха тука една разрошена жена, която караше количка с камъни.

— Коя е тази нещастна жена? — запита Лидия.

— Държанката на капитан Николин.

— Как се казва тази нещастница? — попита Данишев.

— Наричат я Марушка — отвърна Волков, — но струва ми се, че това не е истинското й име.

— Бедната жена, каквото и да е сторила, аз ще гледам да облекча живота й.

Марушка, като видя Лидия, блъсна настрана количката и падна на колене пред нея.

— Милост, хубава госпожо, мъките в рудниците са страшни. Не мога по-дълго да търпя тука. Казаците сипват ракия в разраненото ми тяло, за да увеличават мъките ми.

— Добре, аз ще узная кой си е позволил да налива ракия — каза Данишев.

— Нека да я вземем с нас, защото може да я убият тука.

Данишев заповяда на инспектора да отделят Марушка от останалите затворници и да не работи до второ разпореждане.

— Вярвате ли, каквото каза тази жена? — запита Данишев Волков.

— Може да е вярно, тъй като има много, които искат да й отмъстят, защото тя през целия живот на Николин се е отнасяла лошо с тях.

— Няма доказателства — каза Данишев, — които да показват вина, и дори при наличността на такива според мене това наказание за една жена е жестоко.

— За това ще помислим — каза Данишев на жена си. — Чини ми се, че най-добре ще е да се върнеш у дома и да не идваш с нас в рудника.

— И аз ще дойда с вас — каза Лидия, като се качи на таблата, която щеше да ги заведе в рудника.

По даден знак войниците почнаха да спускат таблата. При влизане в рудника те почувствуваха силна миризма и плесенясал въздух.

Когато стъпиха на земята, Волков заведе Данишев и жена му на мястото, където работеше Кнудзон.

Волков повика генерала. Той се обърна и видя две непознати лица. Помисли, че това са управителят и жена му.

— Новият управител дойде при тебе, за да те пита дали имаш да се оплачеш от нещо и да възстанови правдата.

— Да възстанови правдата? Мисля, че това може да стори само императорът — каза Кнудзон.

Данишев се приближи до генерала и каза:

— Поздравявам ви, генерале, дайте си ръката.

— Какви думи, какви маниери! Откакто съм тука, никой не е говорил така с мене.

— Нима може човек да се отнася другояче с човека, когото цяла Русия почита като пръв герой и спасител на родината ни. Освен това аз ви нося поздрав от едно трето лице — от Негово височество великия княз Константин.

— Великият княз е прекрасен човек. Аз винаги съм го ценил и почитал.

— За вас не нося свобода, обаче аз ще разкъсам оковите ви и ще ви взема с нас у дома, ще живеете в моя дом под предлог да бъдете под добър надзор, а всъщност ще ми бъдете истински приятел или ако желаете — мой гост.

— Истина ли е това, което чувам, или е сън?

— За да се уверите, че това, което казах, е вярно, аз ще разкъсам още сега веригите ви. Волков, помогни ми да освободим генерала от веригите.

— Аз мисля, че този чук ще е достатъчен да ги разчупи; щом е за свободата на генерала, ще ги разкъсаме с ръце.

След няколко минути генералът бе освободен от оковите. Данишев представи жена си, която му подаде двете си ръце, каза му, че тя ще го има като втори баща. Тя си спомни за баща си и се разплака като малко дете.

Данишев се приближи до нея и като я помилва, утеши я с думите:

— Нима загубата на баща ти, Лидия, е толкова голяма, че не можеш да я замениш с мене?

— Напълно я заменям — каза му тя, — ти си всичко за мене.

Не след дълго всички се качиха на таблата и излязоха от рудника.