Мъртвите сибирски полета

Разнесе се слухът в Красноярск, че новият управител освободил генерала. Цяла седмица непрекъснато се говореше за добрината на новия управител. По молба на Лидия след няколко седмици освободиха и Марушка. Кнудзон и Волков съветваха Данишев да не прави това, но Данишев не желаеше да не се отзове на молбата на Марушка и затова не ги послуша.

Тя беше наистина много работна и добра готвачка. Особено беше внимателна и послушна към Лидия. Човек би казал, че тя бе се изменила, ала всякога, когато някой от господарите й биваше гърбом към нея, тя свиваше заканително юмруците си.

LXXXIV. НА ПАЗАРА ЗА РОБИ

Въпреки че Елисавета бе под закрилата на Мортиго, животът й между киргизите не бе много за завиждане, тъй като всички я гледаха неприятелски, всеки търсеше случай да й отмъсти. И затова Елисавета помоли Мортиго да я остави да си отиде.

Една заран Мортиго влезе в палатката на Елисавета и й каза:

— Виждам, Елисавета, че най-добре за тебе е да си отидеш. Не е нужно да ти разправям, че тази раздяла е много тежка за мене, но имам предвид, че може да се случи нещо с мене и ти ще останеш тук беззащитна.

— Ще ме придружиш ли? — запита Елисавета.

— Не, не мога, защото неприятелски племена се приближават до нас. Вместо мене, ще те придружи един добър човек, на когото ще можеш да се довериш напълно. Той се казва Абас, млад е и по-скоро би паднал мъртъв, отколкото да позволи някой да се допре до тебе. Аз спасих живота на този младеж и затова той ми е много благодарен.

— Мислиш ли, че ще мога напълно да се доверя на него? — запита Елисавета.

— Той е като мои брат и ако не ми вярваш, ще го повикам.

Мортиго излезе и след малко дойде с Абас. Той беше едър и висок момък.

— Аз те избрах, Абас, да придружиш тази жена до първото пристанище, откъдето ще се качи на някой параход. Ще я пазиш като очите си и по-скоро ти ще загинеш, отколкото тя да пострада.

— Ще изпълня всичко, каквото заповядваш.

Абас протегна ръка и Мортиго я стисна сърдечно.

— Утре заран — каза Мортиго, — още тази вечер се приготви за път. Вземи със себе си най-добрите борци, на които би могъл да разчиташ.

— Заклевам се във вярност — каза Абас, като вдигна ръката си, преди да се поклони на Елисавета. — Нито косъм от главата ви не ще липсва — добави той и излезе.

— Абас е верен, на него напълно се уповавам.

— И аз също — каза Елисавета, — той ми хареса още от пръв поглед.

— Остава още тази вечер да си между нас, а утре ще отпътуваш. Нека боговете те пазят.

После той излезе, за да скрие сълзите в очите си.

На Елисавета й стана мъчно, че този толкова добър човек се намира между тия диви хора.

Тази бе последната нощ при киргизите. Всичко бе тихо. Мъртва тишина цареше в цялата околност. Само един човек, приличащ повече на демон, се промъкваше от палатка на палатка.

Това бе Шаури. Бе се облякла пялата в бяло. Тя се покачи на едно издигнато място и свирна. По този знак дойдоха четирима.

— Всички ли сте? — запита Шаури. — Чуйте какво ще ви мажа — каза пророчицата. — Мортиго ви избра да придружите тази чужденка. Открива ви се прекрасен случай да я хвърлите в първата пропаст, срещната по пътя.

— Да, но Абас не ще се съгласи на това, той се закле, че ще я закриля до пристанището.

— В какво се закле? — запита Шаури.

— Че ще я защитава с живота си.

— Тогава премахнете и него.

Те се спогледаха.

— Шаури има право — казаха си те помежду си.

— Добре — отвърнаха всички.

— Така ви искам — мъжествени! — насърчи ги Шаури. — Сега нека се разпръснем да не ни види някой. Ето че почва да се зазорява.

Всички си отидоха тихо, както и бяха дошли.

Още преди слънцето да изгрее Елисавета стоеше пред палатката си. Тя се наслаждаваше, гледайки върховете на Алтайските планини, които първите слънчеви лъчи бяха озарили.

— Ще видя още веднъж Европа.

Колко силно биеше сърцето й при тази мисъл! Там се намираше Владимир, нейният син, когото щеше още веднъж да прегърне!

— Какво мислиш? — чу тя глас зад гърба си.

Като се обърна, видя Мортиго.

— Дойдох да се сбогувам, преди да отпътуваш, — каза той. — Желаеш ли да имаш един спомен от мене, когато си отиваш оттук?

Елисавета даде знак на съгласие.

Той свали златна гривна от ръката си.

— Вземи това и го носи като спомен от мене. На вътрешната й страна има написано нещо с моя меч — то е: Твой до гроб. Бих искал вместо така, да го напиша със собствената си кръв.

— Прощавай, добри ми и благородни приятелю! Нека Бог те възнагради за всичко, което си сторил за мене. Аз винаги ще те обичам като сестра и винаги ще си спомням за тебе, дори в смъртния ми час твоят образ ще е с мене. И тогава ще ти бъда признателна.

Мортиго се обърна бързо и през сълзи каза:

— Сбогом, сбогом, не мога повече да изтрая. Трябва да избягам в гората и да излея тъгата си на тигъра.

Той изтича и не можа да чуе гласа на Елисавета, който му напомняше, че е нужен за своя народ.