Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Не там, гълъбче, в това блато има само жаби и змии и какво ще стане с тебе. Ти трябва да живееш рамо за мене. Въпреки че съм подофицер, аз не съм толкова беден, както мислиш ти; аз ще те заведа в Москва, дето ще ти купя много хубави неща, ще те облека като царица.

Клариса здраво се улови за клоните на една върба до блатото. Старшията, разгорещен, се мъчеше да я издърпа.

— Остави ме, аз не искам нищо освен смъртта.

— Стой мирно, не знаеш ли с кого имаш работа? Ако още малко негодуваш, ще те дам на казаците, които ще те научат добре.

— Помощ, помощ! — викаше Клариса, като пусна върбата, понеже ръцете й отмаляха.

— Сега си моя, гълъбче! — каза старшията, като я притисна силно до гърдите си.

Тъкмо когато се канеше да повлече жертвата си, храсталакът се раздвои и се показа един млад човек, облечен в ловджийски дрехи, с пушка.

По външния му вид личеше, че е от благороден род.

— Какво има тука? — каза той, като поглеждаше ту Клариса, ту старшията.

— Кой сте вие, че искате сметка от мене?

— Какво искаш да правиш с това момиче? Навярно желаеш да го завлечеш със себе си без неговото желание?

— Това не е ваша работа, вървете си по пътя, тъй като ще ви покажа какво значи да имате работа с един руски подофицер — каза старшията, без да обръща внимание на ловеца.

Клариса тръгна към коня си.

— Стой, нито стъпка напред! Заповядвам ти да пуснеш веднага това момиче.

Старшията пусна момичето, но в същото време извади сабята си, за да удари ловена, но той хитро се отдръпна.

— Ах, ти значи не се боиш, тогава с тебе ще постъпя по-иначе. На колене — или сега ще те убия! — Той пребледня, защото се сети, че пушката му остана при войниците и че у него е само сабята. — Да не си посмял да гърмиш, защото моите сто войника, които са в гората, ще ти дадат да разбереш. Какво се месиш ти между годеник и годеница?

— Лъже! — извика в това врем Клариса. — Аз съм калугерка от манастира „Св. Дева Мария“. Само това, че този човек ме задиря, за мене е грях и аз, докато съм жива, не ще мога да се успокоя. Моля ви най-сърдечно, отървете ме от този човек.

— Чуваш ли какво казва тази калугерка?

— Чух, но за това ще отговаря, когато останем сами.

— Нито думица повече! Ще отговаряш за тия думи. А вие се успокойте — обърна се той към Клариса. — Не ще ви се случи нищо лошо, докато не ви предам на вашите роднини. А сега, моля, елате след мене.

Той се опита да повлече Клариса, но старшията я държеше здраво в ръцете си и не я пусна.

— Тя е моя и аз ще ви платя за тази дързост.

— Долу ръката! — извика ловецът. — Ти не знаеш пред кого се намираш.

— Малко ми влиза в работата кой сте вие — отговори старшията твърде нехайно. — Навярно сте някой, който обича да се бърка в чуждите работи.

— За да не се унижавам повече, ще ти кажа най-после, че пред тебе се намира великият княз Константин, брат на императора.

Като че ли гръм удари старшията толкова силно, че той се смръзна на мястото си. Той коленичи пред великия княз и го молеше за прошка.

— Стани! — заповяда му князът. — Радвам се, че ми се удаде случай да видя как царските войници нападат немощните и беззащитни жени. Хайде, върви си и се представи пред дежурния офицер, от когото ще получиш наказанието, което заслужаваш.

„Сега загазих — помисли си старшията и моментално изтрезня. — Проклета ракия, тя е причина за всичко това.“ Той свали мундира си, взе едно въже, върза го на един клон и увисна на въжето. Изкупи лошото си дело със смъртта си. Войниците почакаха още малко своя старши, но понеже той се забави, решиха да си тръгнат, като го поздравят с младата годеница. Великият княз вървеше из гарата с Клариса. Тя му благодари за услугата.

— Вие не само че спасихте моята чест, велики княже, но и моя живот, тъй като аз бих предпочела да умра, но да не позволя на оня нещастник да ме докосне.

— Не говорете повече за него. Той ще си получи наказанието. Ще го заточат в Сибир или в Петропавловската крепост. Сега, драга ми Клариса, заведете ме при другарката си.

Те се отправиха към селото, където беше останала игуменката. Цели два часа вървяха, но никого не намериха.

— Какво ли ще си помислите за мене? Навярно, че аз ви излъгах.

— О, аз не бих си помислил така, защото и с мене се случи същото! Аз бях с една доста голяма компания, но като се залутах в гората, не можах да я намеря, затова пък удаде ми се тая чест вас да спася.

— Да, Бог знае какво щеше да се случи с мене, ако не бяхте вие — каза разтреперана Клариса.

— Оставете всичко това настрана. Сега трябва да се погрижим за подслон в някоя къща. Аз смятам, че ние сме близо до Москва. Ще ми позволите ли да ви предложа ръката си?

— С удоволствие — каза Клариса, като хвана под ръка великия княз.

Така те вървяха доста дълго, но не видяха никакво жилище. Клариса се оплака, че е уморена и не може да продължи.

Великият княз я покани да седнат до едно дърво, за да си починат.

— Този е първият ми радостен ден след толкова тъжни месеци — каза великият княз.

— Нима сте изпитвали някаква скръб?

— Да, не чухте ли в село какво нещастие ме е сполетяло?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза