Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Евнухът, който бе застанал зад гърба на Елисавета, й пошепна да изпълни желанието на господаря, понеже в противен случай ще се случи нещо лошо. Елисавета сама видя, че е по-разумно да не дразни повече Тимур, затова подаде ръка.

— Това ми се хареса. Вие трябва да ми се покорявате и да изпълнявате заповедите ми. Вие трябва да станете приятелки, Евнух, ела тука.

— Какво заповядва милостивият господар? — попита евнухът, като се поклони ниско.

— На тебе предавам Мирза. Нека и двете бъдат в една стая и всичко, каквото пожелаят, да не им отказваш. Обръщам вниманието ти, Мирза, с главата си ще отговаряш за нея, ако избяга.

— Ще я пазя като очите си — каза евнухът, като се поклони ниско. — Денем и нощем ще бдя с будно око над тази жена, която господарят толкова харесва.

— Дай сега арфата на Ашази — каза Тимур, — нека изсвири една песен.

Заповедта бе изпълнена на минутата. Евнухът донесе арфата и Ашази изпя една монотонна песен по югоизточен маниер. След като изпя песента, Тимур я похвали. Той запита Елисавета дали иска да изпее нещо. Елисавета имаше красив и школуван глас, но понеже не искаше да покаже изкуството си за удоволствието на този долен човек, каза, че не умее да пее.

— Тогава Ашази винаги ще ни пее. Аз много обичам музиката и песните. Сега можете да си идете, докато не ви повикам.

Ашази се поклони пред господаря си и излезе. От четиринадесет дни Елисавета се намираше в харема на Тимур ефенди. Но тя не можеше да свикне с ленивия харемски живот.

Тимур я уважаваше много. Той постоянно й пращаше подаръци и разни накити, но при всичкия разкош тя предпочиташе тъмната си килия в Красноярск, тя предпочиташе доброволно да работи в рудниците и то най-тежката работа, отколкото да живее в този блясък, където всичко й спомняше миналото й. Всеки ден очакваше идването на Тимур ефенди, който й говореше за любов. Съдбата спаси нещастницата от това положение. Тимур ефенди трябваше да отпътува за дълго време при персийския шах по работа.

Елисавета беше щастлива, че поне за няколко дни ще бъде освободена от мъчителната любовна изповед на Тимур. Тя си спеше спокойно, в съня си виждаше своя син, своя Владимир, когото прегръщаше и целуваше. Бедната, тя беше щастлива поне в съня си!…

LXXXVII. БОГАТИЯТ ДОКТОР

Бакунин и Пал бяха на път за Тифлис. За да се спасят от преследването на полицията, те заобиколиха Алтайските планини. Най-после стигнаха до Алтайските бърда и пренощуваха в същата колиба, където Елисавета прекара няколко дена. Мортиго ги прие много любезно, понеже почиташе европейците, затова те останаха по-дълго време.

Пал настояваше да тръгнат, но Бакунин го съветваше да останат да отпочинат, понеже богатството на абата не е загубено.

— Мислиш ли, че ние двамата ще можем да вземем пялото богатство?

— Ние двамата сме достатъчно и ако вземем трети, то той, като види голямото богатство, може да ни убие.

Една сутрин, когато Бакунин и Пал се пробудиха, чуха викове в лагера на киргизите.

Като се поослушаха, те чуха гласа на Мортиго, който казваше:

— Признай, проклетнице, или ще те убия!

После се чу женски писък и после пак викове.

— Аз мисля, че ще бъдем полезни на приятеля ни Мортиго — каза Бакунин, — понеже като че се бунтуват против него. Скрий револвера си като мене и да излезем.

Когато излязоха вън, те видяха една голяма тълпа, която бе заобиколила Мортиго и една жена, която тичаше ту при един, ту при друг, за да ги настройва против Мортиго.

Младият им вожд се бе покачил на една височина и с револвер в ръка викаше:

— Никой да не се опитва да се доближи до мене, защото ще заплати с главата си. Ако не ме искате за ваш предводител, то изберете си друг, който ще ви предвожда по-храбро във войните и който ще бъде по-справедлив от мене. Но тази зла жена ще бъде длъжна да ми отговори сама и надявам се, че никой не ще ми попречи да разбера истината около убийството.

— И дори ако е сторила това, с убийството се осуетява нещастието, което щеше да сполети страната, защото държахме повече, отколкото трябваше, тази чужденка при нас.

— Мислиш ли, нещастнице, че като не можах да попреча на убийството, ще оставя ненаказана тази жена?

Мортиго се втурна с нож в ръка и си направи път, подпомогнат от Бакунин и Пал, които го придружаваха от двете му страни. Мортиго само с поглед поблагодари на приятелите си. Киргизите се отдалечиха, като негодуваха. Мортиго улови за ръка Шаури и я заведе до едно дърво.

— Сега ще кажеш истината, да не смееш да ме измамиш, защото ще разбера по очите ти.

Той я принуди да коленичи пред него и като се обърна към Бакунин и Пал, каза:

— Ще ви разкажа накъсо какво се случи тук. Преди известно време в нашия лагер имаше една нещастница, избягала от Сибир; аз я настаних в една палатка и я закрилях от враговете й. Тази жена тук насъска всичките киргизи, понеже трябваше да прислужва на красивата рускиня. За да не предизвикам злобата на съотечествениците си, аз трябваше да отстраня Елисавета.

— Елисавета? — извика изведнъж Пал. — Елисавета ли е името на чужденката, която е била при вас?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза