Мъртвите сибирски полета

— Аз живях в манастира в уединение. Там не се чува какво става навън, по света.

— Значи вие не знаете, че аз изгубих жена си?

— Да не е умряла?

— Умряла! Ако беше така, то поне на небето щяхме да се срещнем и да се съберем още веднъж. Друго нещо се случи. Тя полудя и избяга от спокойното жилище, в което я бях оставил.

— Боже мой, сега всичко ми е ясно — сепнато каза Клариса. — Да не би полудялата княгиня, която беше в нашия манастир, да е вашата жена?

— Да, тя бе жена ми, великата княгиня Хела.

Клариса обясни на великия княз всичко. Как й е било поверено пазенето на великата княгиня и как те станали приятелки.

Великият княз я слушаше с внимание.

— Значи вие сте услужвали на нещастната ми жена? Радвам се, че ми се удаде случай аз пък да ви се отплатя чрез спасението ви преди малко. Сега трябва да продължим пътя си.

Внезапно се чу кучешки лай.

Като чуха този лай, те се запътиха към мястото, откъдето идваше звукът, и скоро пристигнаха до една малка къщичка.

— Най-после дойдохме до търсеното жилище. Клариса, моля ви, побързайте. И като пристигнем там, не казвайте кой съм.

Кучето обаче не им позволяваше да влязат вътре. На техните запитвания има ли някой вкъщи никой не им се обади. Кучето пазеше тъй добре, че беше невъзможно да се пристъпи към къщата. Великият княз беше принуден да застреля вярното куче, за да могат да влязат вътре.

— Какво ли ще си помислят домакините на къщата, като видят, че кучето е застреляно?

— Едно прилично възнаграждение ще бъде достатъчно, за да се успокоят. Ако ли пък и това не помогне, тогава моето име ще помогне.

Така те влязоха в къщичката, където намериха един мъртвец. Отначало великият княз мислеше, че човекът или спи, или е болен. Обаче скоро разбраха истината. Мъртвецът беше старец с интелигентно лице.

— Кой знае какво е принудило този човек да прекара последните си дни в покаяние?

— Навярно той е бил честен и добър човек, който е поискал да живее напоследък в усамотение. Не се страхувай, Клариса, а легии да си починеш.

Клариса намери една кожа, легна върху нея и скоро заспа.

След като се увери, че Клариса спи, великият княз стана от стола и почна да се разхожда из стаята. След това той се спря пред умрелия и почна да го разглежда.

„Като че ли съм виждал някъде този човек — помисли си той. — Сещам се, портретът му виси на стената в братовата ми стая.“

Ето и портрета, който той забеляза на стената — беше същият лик на стареца. Да, това е подполковникът „царски убиец — Орлов“. Великият княз действително беше пред трупа на Орлов. Той разгърна дрехите му и видя жигосаните думи: „Орлов — убиец на царя.“

„Той е прекарал дните си в покаяние и Бог като че нарочно ме прати при него, за да му простя греха от името на Романовци.“ Покри тялото и седна умислен на един стол. Внезапно погледът му се спря върху лъскав предмет на земята.

— Пръстен! — извика той. Чертите на лицето му се измениха. — Това е пръстенът на жена ми. Какво търси той тук?

Как искаше да съживи мъртвия! Той би му разказал всичко. В унеса си той викаше с глас и събуди Клариса, която втренчено погледна спасителя си.

Тя стана полека и тури ръката си на рамото на великия княз, който се сепна:

— А, вие ли сте, мило дете? Много малко поспахте.

— Аз си починах — отвърна му тя, — но вие ми изглеждате разтревожен.

— Няма причина да се тревожа, обаче едно нещо ме учудва — намерих тука белег от жена си — нещо, което ме кара да мисля, че тук е живяла моята жена.

— Това възможно ли е?

— Спомняте ли си да сте видели този пръстен върху ръката на жена ми?

— Да, той е неин пръстен, ето и синия камък.

— Тя е напуснала манастира с пръстена. Тя е живяла тука. Кой ли ще може да ми каже къде е сега?

В същото време от вратата се чу силно хлопане и глас, който викаше:

— Отворете, за Бога, един човек ви моли за помощ?

Отначало великият княз се двоумеше дали да отвори вратата, но после взе пушката и се приближи до вратата. Клариса се хвърли в прегръдките му и го молеше да не отваря.

— Знаеш ли кой е вън, та искаш да отвориш? — попита тя.

— Не знам — каза великият княз. — Но достатъчно е, че този човек моли за помощ.

— Аз ще ти кажа — каза Клариса, — че той е разбойникът Кал Ахмед. Познавам го по гласа.

— Разбойникът Кал Ахмед ли? — попита учуден великият княз и стисна пушката си. — Аз ще го арестувам.

— Ваше Царско Височество, моля ви най-учтиво, не причинявайте на този човек никакво зло. Първо, той е човек, който има нужда от помощ и като го узнаете, ще си измените мнението за него.

— Имате право, той е беззащитен човек и се нуждае от помощ, въпреки че е много опасен.

Той отвори вратата и вътре влезе Кал Ахмед, изнемощял от глад, безмалко да припадне.

Навън се чуваше воят на вълците.

Клариса разтриваше слепоочията на полуживия Кал Ахмед, който като дойде на себе си и позна Клариса, много се зарадва.

— Това си ти, сестро, на земята ли се намирам или между ангелите на небето?

— Ти си между живите, Кал Ахмед, на безопасно място си тази нощ. Ела и се стопли до огъня.

Като видя великия княз, Кал Ахмед се уплаши, но Константин го успокои: