Мъртвите сибирски полета

Шаури не можеше да се нарадва на цената, която се качваше все повече и повече.

Елисавета не се мръдна от мястото си — тя бе застанала като статуя. Поглеждаше презрително хората, които обикаляха наоколо й.

— Тя е красива и висока — говореха си купувачите наоколо й. — При това е и европейка! Те не са като туркините и персийките, които могат само да се любят. Красива е, но цената й е много голяма, само някой богаташ, който има излишни пари, ще може да я купи.

Изведнъж на пазара се вдигна шум, предизвикан от пристигането на Тимур ефенди. Той се отправи към мястото, където се намираше Шаури с Елисавета.

— Дали е толкова добра, колкото е красива? — попита той Шаури.

— Какво искате да кажете?

— Мисля дали ще се противопостави, ако я взема със себе си.

— На това ще ви отговоря аз сама — каза Елисавета, като се изправи. — Всяка копейка, дадена за мене, е изгубена. Не само това, вие заедно с мене ще занесете у дома си убиец, който ще ви убие, щом се приближите.

— Нещастнице! — извика Шаури, като вдигна ръка.

— Да не смееш да удариш тази жена в мое присъствие. Радвам се, че е откровена. Казвай бърже колко искаш за нея. Това писмо ще те упъти да получиш желаната сума за робинята, която ще взема още сега със себе си. Утре ще я заведа у дома си с първия керван. Забравих да те попитам за името й.

— Казва се Елисавета, немско име — каза Шаури.

— Това име не ми се харесва, аз ще я наричам Мирза, ще я накича с чисто злато, понеже аз съм Тимур ефенди, главният доставчик на персийския шах. Аз имам голям имот немного далеч от Шираз. В моята градина растат рози и други цветя, такива, каквито никъде по света ги няма. Ако бъдеш добра и кротка, ще те направя щастлива, понеже Тимур ефенди знае да възнаграждава всеки, който му услади живота.

Като каза още няколко ласкави думи на Елисавета, той се отдалечи, а Елисавета остана пак в първото си положение, като статуя. Със скръстени ръце и с дълбока въздишка гледаше тя след отдалечаващия се персиец.

Грубият глас на Шаури я стресна. Злата жена я ритна и й заповяда да върви.

Елисавета бе обзета от други мисли и всичко, каквото правеше, бе машинално; тя мислеше за своето дете — за малкия Владимир. Той беше единственото богатство, което й беше останало.

Не можа да заспи пялата нощ. Устните й непрекъснато помръдваха и се чуваше само: „Продадена!… Продадена…“

LXXXV. ПРЕСЛЕДВАНЕТО

Клариса и игуменката, като видяха, че са спасени, се спогледаха.

Оргел, кръстейки се, ги уверяваше, че св. Стефан ги е покровителствувал и затова са се спасили.

В това време в селото дойдоха войници, които преследваха Кал Ахмед. Като чуха гърмежите и виенето на вълците, те помислиха, че някой се намира в опасност и затова тръгнаха да гонят вълците — обстоятелство, което много помогна на нашите пътници да се спасят.

Подофицерът и другите войници бяха се напили. Игуменката и Клариса се изплашиха, тъй като подофицерът бе устремил погледа си към Клариса.

— Тази, малката, като че е болна — каза старшият на войниците, — най-добре ще е да я вземем с нас в Москва, понеже може да умре в селото.

— Какво ще правим сега? — попита игуменката, когато вълците нараниха лошо коня. — Ще бъдете ли така добри — каза игуменката на войниците — да вземете и нас със себе си?

— Може, но само госпожицата — каза старшият, — защото имам само един кон. В Москва ще намерим някой добър лекар, който ще излекува госпожицата.

— Аз не ще отида без тебе, сестро — каза Клариса, като се приближи до игуменката.

— Най-добре ще е да бъдем и двете заедно, макар и да останем в селото.

Тя много се изненада от нахалното държане на старшията, който се доближи до Клариса и я улови за ръката.

— Вие сте много болна, драга сестро, елате с мене, а на другата сестра не ще й бъде мъчно, ако остане в селото, защото всеки ще я прибере в къщата си и ще й даде подслон.

Той дръпна Клариса, но тя се бе хванала здраво за игуменката.

— Не искам да дойда, ще остана в селото — каза тя.

— Глупости! — каза старшият. — Ти трябва да яздиш с мене заедно, драго момиче, ти преди мене, а аз до тебе. Ние можем и трябва да станем добри приятели.

— Затова ли ни спасихте от вълците, за да ни оставите в ръцете на по-големи грабители? — каза игуменката.

Заповедта бе веднага изпълнена. Оргел кипна, той се спусна върху войниците, за да се бие с тях, обаче игуменката го спря.

Клариса протегна ръце към игуменката, но войниците я дръпнаха.

— Сбогом, сбогом, аз не мога да те спася, само Бог може да ти помогне, на него се надявай.

Когато дойдоха до гората, старшията я качи на коня и й даде юздите.

— Ти си наистина чудесна! — каза й той. — Сега карай напред.

После той мушна коня си така, че той подскочи толкова високо, че Клариса едва се задържа на него.

Войниците тръгнаха и почнаха да пеят. Клариса се отвращаваше от тяхната песен. Тя обмисляше какво да прави — не очакваше от старшията нищо добро. Умислена така, тя забеляза едно блато и без много да мисли, скочи от коня и се отправи към него, но старшията я спря.