Началото

— Това са скъпоценностите на императора. Можете да ги купите за няколко монети във всеки магазин в Чигава, но под земята струват повече от всичките съкровища на столицата.

Те изоставиха пътя и поеха през избуялите летни треви, в които сияеха жълти маргарити, дребни пурпурни орхидеи, срещниче и бял равнец. Семенните чашки на тревите образуваха нежни, пухкави пискюли. Около копитата на конете пърхаха сини и жълти пеперуди. Равнината бе набраздена от пътеки, отъпкани от лисици, елени и глигани. Имаше оскъден брой дървета — на места група елши растяха в падини, където се събираше вода, а отворите на дълбоки пещери бяха обрасли с храсти, които понякога ги скриваха напълно. Шигеру си даде сметка колко лесно би било да пропусне пътеката и да падне в някоя от тези естествени тъмници. Никой няма да знае къде си и няма да има и най-малка надежда за спасение.

Яздеха близо три часа, заобикаляйки множество дълбоки дупки, при което Комори назоваваше всяка от тях за Шигеру — Адската паст, Вълчата бърлога, Котела — имена, дадени им от хора и целящи да ги обрисуват, при все това за съзнанието на Шигеру никоя човешка дума не можеше да обхване цялата заплаха на тъмните празноти, зейнали внезапно и неочаквано насред мирния летен пейзаж.

Над тях с пронизителен зов се виеха ястреби, а веднъж в далечината видяха орли, които кръжаха в топлия въздух. От време на време някой заек, стреснат от тяхното приближаване, се втурваше да бяга с отчаяни скокове и ококорени очи. Изобилстваше от фазани и яребици, искрящи в своето лятно оперение.

— Добро място за лов с ястреби — отбеляза Шигеру.

— Очите ви трябва да са в земята, не в небето — отвърна Комори. — Малцина минават оттук.

Цяла сутрин не срещнаха жива душа; равнината наистина изглеждаше пуста. Затова за тях бе изненада, когато прехвърлиха билото на един склон и в селцето под него видяха група конници, които се суетяха около ръба на една от пещерите. Неколцина бяха слезли от конете и надничаха вътре, крещейки и размахвайки ръце.

— Тохан! — възкликна един от мъжете, а Комори отбеляза: — Ааа, някой е паднал в Леговището на човекоядеца.

Хората около него се разкрещяха тържествуващо и присмехулно, извадиха мечовете си и зачакаха нетърпеливо заповедите на Шигеру.

— Продължавайте бавно напред — нареди той. — Няма защо да ги нападаме, преди те да са го сторили. Пригответе си лъковете, за да прикриете приближаването ни.

Стрелците тутакси се изтеглиха на една страна. В ниското Тохан забелязаха появата на Отори и безпокойството им нарасна. Видяха, че ги превъзхождат по численост и че се намират в твърде неизгодна позиция. Трима от стоящите при ръба незабавно скочиха в пещерата и потънаха безмълвно в мрака. Останалите обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Конете без ездачи ги последваха, при което един от мъжете остана сам, безпомощно залитайки след тях.

— Заловете го, но не го убивайте! — нареди Шигеру.

Щом конниците го обградиха, мъжът падна на колене. В едната си ръка стискаше пръчка за кацане на птици, с изрязани върху й фигури, на която с малки ремъци бяха привързани два ястреба. Мъжът се мъчеше да я държи изправена, като в същото време се пресягаше за меча си. Птиците кряскаха и пляскаха неистово с крила, кълвейки въздуха с острите си извити клюнове. Хората на Шигеру обезоръжиха мъжа, преди да успее да си отнеме живота, и го доведоха при Шигеру.

Блъснаха го на земята и той се просна по очи върху прашната трева, обзет от отчаяние.

— Седни — нареди му Шигеру. — Какво се е случило? — тъй като мъжът не отвърна, Шигеру продължи: — Няма защо да се страхуваш.

На това място мъжът вдигна глава:

— Да се страхувам? Да не смяташ, че се страхувам от някой Отори? Единственото, за което те моля, е да ми позволиш да отнема собствения си живот, ако ли пък не — убийте ме вие. С мен е свършено. Оставих моя господар да падне в пещерата.

— Твоя господар? Кой е там долу?

Лицето на мъжа бе пребледняло от ужас. Целият трепереше от вълнение.

— Аз служа на Ийда Садаму, син на владетеля Ийда Садайоши и наследник на Тохан.

— Ийда Садаму е паднал в Леговището на човекоядеца? — възкликна Комори изумен.

— Какво сте дирили тук? — попита Шигеру. — Пресекли сте границата, и то с въоръжени хора. Търсили сте начин да предизвикате Отори и да ги въвлечете във война!

— Не, бяхме тръгнали на лов с ястреби… преди два дни поехме на коне от Инуяма. Той водеше, препускаше начело, следвайки птицата.

Мъжът посочи нагоре и те видяха малкия тъмен силует, който все още се виеше в небето.

— Падна заедно с коня си.

— Лов с ястреби!

Шигеру си каза, че това е добро оправдание за Садаму да прекоси границата, за да види лично какво правят Отори. Не по-лошо от изпробването на жребците… Удиви се на странните превратности на съдбата, които бяха пресекли пътищата им по този начин. Наследникът на Тохан лежеше под краката му — вече мъртъв или умиращ… Хората му се усмихнаха напрегнато, все едно изпитваха същото благоговение и потрес.

Крясъците на птиците внезапно секнаха и в тишината се разнесе глас, отекващ в пещерата под тях.

— Чувате ли ме? Извадете ме оттук!