Началото

— Отвън чакаше някакъв нещастник, който твърдеше, че има съобщение за теб — рече Такеши. — Не съм виждал по-грозен човек през живота си.

— Изпечен като кестен — добави Кахей.

— Изхвърлихме го с парцалите — засмя се Такеши. — Ама че нахалство, да очаква, че ще говори с теб.

— Изпечен? — попита Шигеру.

— Лицето му беше сбръчкано и червено, все едно е било изгорено.

— Отвратително — измърмори Такеши. — Трябва да го избавим от собствената му мизерия. За какво му е на такъв да живее?

Шигеру се бе сещал неведнъж за човека, когото бе спасил предишната година, но Скритите, изглежда, бяха изчезнали отново в тайните си убежища, верни на своето име. Повече нямаше сведения за нападения по границата и макар че понякога онова, което бе научил за странните им вярвания, нахлуваше в съзнанието му, той го подминаваше като поредното суеверие — беше чул достатъчно от своя баща. Сега си спомни за Несуторо и за неговата сестра, която се считаше за равна нему, заради ученията на техния бог, и се запита какво може да иска и дали вече не е твърде късно да говори с него.

— Кийошиге, иди и виж дали онзи човек е още там. Спомни си, това е Несуторо, когото спасихме миналата година.

Кийошиге се върна и съобщи, че мъжът е изчезнал. Съдържателят на странноприемницата не знаеше как да го открият, нямаше го и из околните улици.

— Трябваше да се отнесете по-любезно — рече на брат си Шигеру. — Той е смел човек, понесъл големи страдания.

— Просто някакъв селяк, който се е натряскал и е паднал в огъня!

— Не, бил е изтезаван от Тохан — отвърна Шигеру. — Той е една от причините да се сражаваме с тях миналата година.

— От онази странна секта? Защо всички ги мразят толкова?

— Може би защото изглеждат твърде различни.

— Те вярват, че хората се раждат равни… в очите на бог — рече Кийошиге. — И твърдят, че техният бог ще съди всички след смъртта. Не си знаят мястото и карат всички да се чувстват виновни.

— Могат да бъдат опасни за стабилността на обществото — добави Ирие.

— А моят по-голям брат ги закриля — отбеляза Такеши. — Защо?

— Тохан бяха нахлули в територия на Отори — отвърна Шигеру.

Това бе причината, която изтъкваше всеки път; при все това самият той знаеше, че ако трябва да е искрен пред себе си, тя не беше единствената. Картината при светилището никога нямаше да се изтрие от съзнанието му — жестокостта, смелостта, страданието — все неизменна част от ужасната тъкан на човешкия живот. Вярванията на Скритите изглеждаха чуждоземски и невероятни, но същото се отнасяше и за суеверията на неговия баща. Можеше ли някой да измери истинността на живота? Можеше ли някой да разчете онова, което таяха в сърцата си хората? Точно както подкастрянето на един храст го караше да израсте още по-буен, така и потискането на непонятни вярвания им вдъхваше още повече живот. По-добре беше хората да бъдат оставени да вярват в каквото желаят.

— Никога не съм виждал деца да бъдат изтезавани по този начин — добави той. — Намирам подобна жестокост за противна.

В това имаше и известна гордост — Тохан можеха да постъпват така безчовечно, но Отори — никога. И предизвикателство — ако Тохан преследват Скритите, Отори ще ги закрилят.

— Значи щеше да разговаряш с него? — попита Такеши леко смутен. — Съжалявам, че го прогоних.

— Ако е важно, сигурно ще се върне — рече Шигеру.

— Не мисля. Не и след начина, по който се отнесохме с него. Трябваше да бъда по-благ.

— Можем да го открием чрез шурея му — предположи Ирие. — Старейшината на селото.

Шигеру кимна.

— Следващия път, когато се отправим натам, ще говорим с него.

Шигеру престана да мисли за случката, но на следния ден Кийошиге бе повикан да излезе пред странноприемницата и се върна, за да каже, че сестрата на онзи човек чака на улицата.

— Ще я отпратя — предложи той. — Не може да се очаква да приемаш всеки селянин, който смята, че има какво да иска от теб.

— Тя каза ли защо е дошла?

— Само че идва от името на брат си Несуторо.

Няколко мига Шигеру остана безмълвен. Кийошиге беше прав — не биваше да създава впечатлението, че всеки може да се среща с него. Ако проявеше предпочитания или специално отношение към определена група, това само щеше да породи завист и недоволство сред останалите. Но жената го бе заинтригувала, а между него и мъжа се бе установила странна връзка — някакво разпознаване от двете страни на хуманността, която и двамата изповядваха, скрепена от общите им качества — смелост и търпение.

— Нека влезе. Ще разговарям с нея.

Тя влезе на колене, с лице доземи. Когато Шигеру й нареди да седне, тя го стори с неохота, свела ниско глава, без да смее да вдигне поглед. Той я огледа внимателно и забеляза как бе положила всички усилия да се представи достойно — избелялата роба бе чиста, кожата и косите й — също. Спомни си острите й скули — сега те изглеждаха по-изпъкнали от всякога, а лицето й бе набраздено и сковано от мъка. Беше довела със себе си едно момиче на четиринайсет или петнайсет години, със същите високи скули и широка уста. Момичето не посмя да влезе в стаята, а остана коленичило на прага.