Началото

— Владетелю Отори — подхвана жената с пресекващ глас. — Не заслужавам вашата милост. Добротата ви не може да се опише с думи.

— Надявам се, че брат ти се е оправил.

— Благодаря за състраданието. Той самият е добре, но…

— Продължавай — подкани я той.

Слушаше безстрастно, нито поласкан, нито засегнат. Думите й бяха официални, подходящи за ролята й на просител. Усети как се спуска и собствената му роля — вечна и безпристрастна, нямаща нищо общо със седемнайсетте му години или с личността му — ролята на предводителя, която бе призван да изпълни по рождение и за която се бе подготвял през целия си живот.

— Губи зрението си. Очите му се възпалиха след… след огъня и вече е почти сляп. Съпругът ми не го иска при нас — става твърде тежко бреме, а в семейството няма кой друг да се грижи за него.

Той осъзнаваше конфликта й — разкъсвана между дълга си на съпруга, любовта към брат си, ролята си като жена на старейшината, религиозните си убеждения, срама, че мъжът й смята по-големия й брат за бреме. Не беше изненадан, когато гласът й секна за пореден път и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи.

— Много съжалявам — отвърна Шигеру.

За мъж на възрастта на Несуторо, твърде стар, за да бъде обучен на традиционните умения на слепите — масаж или свирене на лютня — слепотата обикновено означаваше съдба на просяк.

— Простете ми — рече умолително тя. — Не можах да измисля към кого друг да се обърна, освен към владетеля Отори.

— Как мога да ти помогна?

Бе изненадан от нейната дързост, същата, с която бе разговаряла с него предходната година. Ирие, който седеше до Шигеру, се приведе към него и прошепна:

— Не бих ви посъветвал да й предлагате пари или някаква друга форма на подкрепа. Това ще се изтълкува погрешно от мнозина и ще създаде опасен прецедент.

Жената изчака, докато Ирие свърши да говори, и после рече тихо:

— Не ви моля за пари. Никога не бих го сторила. Моят брат изрично го забрани. Но много от неговите хора живеят мирно на запад, сред Сейшуу. Брат ми се надява на вашето разрешение да напусне Средната провинция и да се присъедини към тях. Единственото, за което молим владетеля Отори, е писмо, което го потвърждава.

— Ще го пуснат ли да мине границата? И как ще пътува, след като е почти сляп?

— Има една млада жена, която ще отиде с него — тя се обърна и посочи момичето на верандата. — Втората ми дъщеря — девойката вдигна глава за момент. Шигеру видя, че тя има волевите черти на майка си.

— И съпругът ти няма нищо против тя да замине?

— Имаме четири дъщери и трима синове. Можем да се разделим с едното дете заради човек, който е загубил всичките си. Идвам с позволението на съпруга си. Никога не бих действала против волята му, както владетелят Отори вече знае.

— Владетелят Отори може да не си спомня всички подробности от живота на хората, които среща — рече Кийошиге, без да знае, че Шигеру наистина си спомняше и най-малките подробности от онази нощ — ранения, пламнал от треска мъж, жената, която бе дръзнала да се обърне направо към него, гнева и недоумението на съпруга й.

— Разпореди се да напишат писмо за двамата — нареди той на Ирие. — Имат моето разрешение да заминат на запад. Ще го подпечатам със собствения си печат.

— Нали няма да станеш като баща ни? — възкликна Такеши по-късно, когато братята вече бяха сами.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шигеру.

— Непрестанно да се съветваш със свещеници, да приемаш мнението на всякакви неприятни персони — Такеши улови неодобрителния поглед на своя по-голям брат и добави припряно: — Не искам да проявявам неуважение. Но всички говорят за това и го ненавиждат. Ето сега приемаш тази жена и оказваш подкрепа на брат й… защо? Изглежда толкова странно. Не искам да чувам как хората се присмиват на поведението на моя по-голям брат.

— Няма значение какво говорят хората, стига аз да постъпвам правилно.

— Но твоята репутация е важна! — възрази Такеши. — Ако ти се възхищават и те обичат, хората са по-склонни да правят онова, което искаш от тях. Колкото си по-обичан, толкова по-голяма е сигурността, в която живееш.

— За какво говориш? — попита Шигеру с усмивка.

— Не ми се смей — трябва да си нащрек! И аз чувам разни работи — държа си ушите отворени, а и Кийошиге и Кахей ми казват доста неща. Ти не ходиш по местата, където ме води Кийошиге.

— И ти не трябва да ходиш там! — прекъсна го Шигеру.

— След известно време мъжете престават да ме забелязват, особено ако пият. Пък и аз се правя още на дете…

— Ти все още си дете!

— Не съвсем — отвърна Такеши. — Но нямам нищо против да се представям за малко момче. Често се преструвам на заспал и се свивам на пода, а пък те си развързват езиците над главата ми.

— И какво разправят тези развързани езици?

— Аз самият не съм непочтителен — просто повтарям онова, което другите казват, защото мисля, че трябва да знаеш.

— Разбирам.

— Хората се опасяват от нерешителността на баща ни, особено сега, когато Тохан стават все по-нападателни. Тревожат се за ролята, която чичовците ни играят в решенията на клана. Предричат, че изтокът по-скоро ще бъде отстъпен на Тохан, отколкото защитаван.