Насрещен вятър

Крейг кимна.

— Само дано не се хабим напразно.

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Будилникът стресна Джей в осем и десет след по-малко от три часа сън. Вероятно Майкъл Гарити се чувстваше също тъй гроги в другия край на града, ако изобщо бе успял да се добере до дома си. Перспективата да води съдебна битка, когато очите му сами се затваряха, вече тревожеше Джей, но го крепеше мисълта, че усилията от тази нощ може да им осигурят оръжие срещу добре смазаната машина на Стюарт Камбъл.

Той скочи на крака и залитайки, се отправи към банята с желанието да остане под горещия душ поне месец-два.

Трудно му беше да се откъсне от мислите за боинга на „Юро Еър“. Около седем и половина бе позвънил на летището, откъдето потвърдиха, че е излетял навреме. Шери не се обаждаше, което би трябвало да означава, че всичко върви нормално.

Джей подаде глава от кабинката и се помъчи да фокусира поглед върху часовника си на тоалетната масичка. Осем и двайсет и три! Крейг го бе предупредил, че моментът за взимане на решение ще настъпи около три часа след излитането, тоест горе-долу по времето на съдебното заседание.

Той се върна под горещата струя и постоя така със затворени очи, като се наслаждаваше на спомена за усмивката на Шери Линкълн.

Може би привличането е взаимно, помисли си той.

А може би не. Във всеки случай бих… бих искал да… е, ще видим…

Джей енергично тръсна глава и насочи мислите си към предстоящата задача. Пред съдията щеше да говори Майкъл Гарити, но Джей решаваше как да пледират, затова трябваше да се съсредоточи. Ако Джон Харис се върнеше на ирландска земя, това щеше да стане около един следобед. И ако съдебната защита се провалеше, гардовете щяха да го чакат с току-що издадена заповед за арест.

През ума му прелетя смътен спомен за нещо, което бе сънувал. Въпрос ли беше или фантазия? Споменът се въртеше из мислите му — почти достъпен, но не съвсем, докато накрая той стисна здраво клепачи и се съсредоточи.

Джей излезе изпод душа, избърса се, после бързо пристъпи към телефона и измъкна от джоба на ризата си листче със записан на него лондонски номер. Ако имаше късмет, можеше да се свърже с държавния секретар.

„Юро Еър“ 1020, в полет

Аластър натисна бутона на предавателя върху щурвала.

— Разбрано, Шануик, „Юро Еър“ десет двайсет изравнява на височина единайсет и сто.

Той хвърли поглед към висотомера, за да се увери, че Крейг е достигнал оптималната височина за полет. После взе в скута си портативното координатно устройство, натрака няколко цифри и закрепи антената за страничното стъкло на кабината.

— Какво? — изненада се Крейг. — Не ти ли стигат компютърът и бордовата спътникова система?

— Аз обичам да проверявам всичко по два пъти, сър — отвърна Аластър. — Освен това нямам търпение да изпробвам новата си играчка.

Вратата зад тях щракна и Джилиан Уолц подаде на Аластър поръчаната бутилка кока-кола, след това изчезна за момент и се върна с кафе за Крейг. Поколеба се с чаша в ръка и погледна Аластър.

— След като полетът е чартърен… и ти знаеш за нас… ще имаш ли нещо против, ако целуна командира?

Аластър вдигна вежди и се престори на възмутен.

— И къде точно възнамерявате да го целунете, млада госпожице? — запита той с глас на превзета стара мома.

— Мислех си за пилотската кабина.

— По пилотската кабина? Само безсрамница би сторила подобно нещо.

— Добре. Безсрамница съм. Сега може ли да го целуна?

Аластър вдигна ръка, размърда пръсти, сякаш изтръскваше невидима пура, сбръчка вежди и се опита да изиграе някаква нелепа имитация на Граучо Маркс с британски акцент:

— Да, стига да не вършите нещо повече в присъствието на един самотен втори пилот!

Джилиан целуна Крейг по бузата и му подаде кафето, после погали Аластър по рамото.

— Горкичкият! Никой не го обича, няма си нито другарчета, нито жени.

— Как са пътниците? — попита Крейг.

— Шери Линкълн и Мат Уорд дремят, но президентът е буден и крачи напред-назад като тигър в клетка.

— А Ели и Урсула?

— Нали знаеш кое е любимото занимание на стюардесите в полет?

— Бъбрят ли?

— Бъбрят. Хайде, момчета, довиждане засега. Позвънете, ако ви трябва нещо… в рамките на разумното, разбира се.

Когато Джилиан излезе, Аластър отпи голяма глътка кока-кола и извади от служебната си папка бележник.

— Добре. Ето какво е положението. По мои сметки моментът за взимане на решение ще дойде три часа и двайсет и четири минути след излитането. Продължим ли след него на запад, по-добре да не се връщаме. Засега летим на максимално икономичен режим, скоростта съвпада с предвиденото, а ветровете са на наша страна.

Крейг кимна.

— По твоя преценка с какво ще разполагаме, когато стигнем до Преск Айл?

— Чакай да видим… около тон и половина гориво. Не е много, но и не е прекалено малко.

— Само че не остава резерв за насрещните ветрове.

— Това е лошата новина — каза Аластър.

— И колко време вече летим в това направление?