Насрещен вятър

Когато президентът Кавано приключи разговора с извинение и обещание, бившият президент Джон Харис бавно остави слушалката с напълно безстрастно лице.

— Какво има, сър? — попита Шери Линкълн, забелязвайки, че капитан Суонсън внезапно се уедини в предната част на самолета, притискайки клетъчния телефон към ухото си. Знаеше, че връзката е с Овалния кабинет.

Джон Харис дълбоко въздъхна, погледна я и се усмихна насила.

— Знаех си, че е прекалено просто — каза той.

— Сър?

Той описа решението на Кавано, после поклати глава в знак на несъгласие с изненадата и гнева, изписани по лицето й.

— Изборът не е лесен, Шери, а той трябваше да вземе предвид не само моето спасение, но и много други неща.

— Глупаво решение.

— Така или иначе, вече е факт. — Харис й подаде слушалката. — Разговорът беше през централата на Белия дом. Сега трябва пак да се свържа с Джей.

Откъм отворената врата на боинга долетя ревът на двигатели, набиращи обороти. През левия прозорец Шери зърна как зад десния двигател на С-17 расте облаче синкав дим и изведнъж се почувства като корабокрушенец, виждащ последната си надежда за спасение да изчезва зад хоризонта. Нейното име не беше включено в заповедта. С международния си паспорт можеше да се прибере у дома по всяко време. Но съчувствието и верността я измъчваха толкова силно, сякаш самата тя бе мишена на удара. Нейде далеч съществуваше черна дупка, наречена „Лима“ и сега пропадаха неудържимо към нея като сухо листо във водовъртеж.

Крейг Дейтън се появи в салона на първа класа.

— Господин президент, току-що научих.

Харис кимна.

— Излитат без мен, капитане.

— Какво… какво искате да направя, сър? — попита объркано Крейг.

Джон Харис поклати глава.

— И аз бих желал да знам.

— Аз… се надявах да освободя пътниците веднага щом слезете — каза Крейг, като се озърна към съседния салон.

В този момент командирът на базата се появи до него със същата новина и същия въпрос.

— Господин президент, засега нямам конкретни заповеди нито от Вашингтон, нито от преките си началници. Опитвам се да съобразя как да постъпя.

— Приближават ли се към нас? — попита Харис.

Командир Суонсън поклати глава.

— Все още не смеят да нахлуят в зоната. Онази кола, която мина през портала, беше моята. Исках да е в готовност.

— Боях се, че е на местните власти — обади се Шери.

— Сър — продължи флотският капитан, — според мен за момента и двете страни са в задънена улица. Ако нещо не ги накара да променят мнението си, италианците няма да припарят до пистата, а онзи Камбъл…

— Уилям Стюарт Камбъл, капитане. Светило на международното право от Великобритания, рицар на Британската империя и много опасен противник.

— Разбрано. Ако италианците не се поддадат на натиска, той е безсилен, докато вие сте тук.

— В самолета, искате да кажете?

— Да, сър.

— Но това е цивилен самолет и командир Дейтън трябва да достави пътниците си в Рим. Има ли в базата място, където ще съм в безопасност?

Капитан Суонсън поклати глава и по лицето му се изписа тревога.

— Не… сър. Нали разбирате, мога светкавично да ви настаня в адмиралския апартамент, но той не е тук, до пистата. Нещо по-лошо, намира се в първа зона. За да стигнем дотам, трябва да ви преведа през цивилна италианска територия, над която не разполагам с никаква власт. Единственото място, където мога да ви защитя, е летищната част. Пистата. Тук.

— Капитан Дейтън — обърна се Харис към Крейг, — ами ако аз лично платя превоза на тези пътници за където желаят и чартирам самолета от „Юро Еър“?

— Чартър… — повтори въпросително Крейг, обмисляйки трескаво шансовете от Франкфурт да одобрят подобен план.

— Да, чартър. На извънредна цена, за да имаме къде да се подслоним поне за няколко часа. Капитан Суонсън, ако наема самолета и екипажа, мога ли да потегля с тях?

— Аз… не съм мислил за това, господин президент. Вероятно въпросът е дали италианските власти няма да се опитат да ви спрат, когато започнете да се готвите за излитане.

— А вие как предполагате?

— За момента нищо не мога да предполагам. Във всеки случай не бих заложил свободата ви на неясни догадки.

Унесен в мисли, Крейг се обърна към предната част на самолета. Бързо се върна в кабината, където Аластър гледаше как военнотранспортният самолет изчезва зад ъгъла на терминала.

— Свържи ме с Франкфурт по сателитния телефон.

— Какво? На милостта на началството ли ще се оставим?

— Не. Ще даваме самолета под наем.

— Моля?

— Виж какво… просто се свържи и остави аз да говоря.

Ларами, Уайоминг

Предаването на живо от „Сигонела“ включваше и зрелищен кадър, показващ как грамадният С-17 излита, рязко завива на запад и буквално изчезва в сиянието на красивия залез. Медиите знаеха, че Джон Харис е бил на борда на боинга. Знаеха още, че само неколцина техници и представители на флота са влизали и излизали от цивилния самолет. Но макар на нито един кадър да не се виждаше как Джон Харис напуска машината на „Юро Еър“, телевизионният водещ в Атланта подчертано намекваше, че бившият президент току-що е излетял, избягвайки заплахата от арест.