Насрещен вятър

— Стюарт… колкото и да ми е неприятно да ти го казвам, прегледах записа. Има един човек, който върви между двама офицери и се мъчи да остане незабелязан, но все пак го видях.

— Прилича ли на Харис?

— Има приблизително същия ръст и е облечен със сако, макар че панталонът изглежда униформен.

— Мили боже! — възкликна Стюарт Камбъл.

— От боинга отидоха право във военнотранспортния самолет, но… излязоха само двамата униформени. Боя се, че е бил той.

— Не може да бъде.

— Не знам, но във всеки случай от С-17 не излезе човек с подобни дрехи, а на влизане другите се опитваха да го прикрият.

— Дяволите да го вземат! — изруга Камбъл и трескаво се помъчи да намери решение. — Искрено вярвах, че подобно бягство е под достойнството му.

В този момент погледът му падна върху бележника, който използваше. На отгърнатата страница бе записано името Джей Райнхарт заедно с телефонен номер в Щатите.

— Добре, благодаря ти. След малко ще позвъня пак.

Камбъл грабна телефона, чрез местната система се свърза с пряка американска централа и продиктува номера. Отсреща отговориха незабавно.

— Ало.

— С мистър Райнхарт ли разговарям?

— Да. Кой се обажда?

— Не вярвам да сме се срещали, сър, но доколкото разбрах, вие сте адвокат на бившия президент Харис.

— Така е — отговори предпазливо гласът отсреща. — А вие сте?…

— Стюарт Камбъл, юридически представител на перуанското правителство, мистър Райнхарт. Налага се да разговарям пряко с президента Харис. Обадих му се преди малко, без да знам, че си е наел адвокат… Свързах се със сателитния телефон на боинга… и трябва да възстановя тази връзка, разбира се, в разговора ще участвате и вие. Мисля, че открих бързо и просто решение, което не налага незабавно екстрадиране в Лима.

— В момента не е възможно да му телефонирате, мистър Камбъл.

— Защо? Преди петнайсет минути беше възможно. Предполагам, че бих могъл да се свържа направо с тях и да го потърся, но…

— Видяхте ли излитането на онзи С-17, сър?

— Да — отговори леко объркан Камбъл.

— Е, не мога да ви помогна, тъй като не разполагам с телефонен номер за този самолет.

— Да не би да намеквате, мистър Райнхарт, че президентът Харис е на борда на С-17? Никой не го е видял да напуска боинга.

— Нима сте изненадан, мистър Камбъл? Това е бивш президент на Съединените щати, охраняван от тайните служби. Когато онзи самолет кацне на американска земя, може би ще уредим желания от вас разговор, но в момента дори да беше възможен, нямаше да има никакъв смисъл.

— Разбирам.

— Мога ли да получа вашия телефонен номер, за да ви потърся, ако се наложи?

Стюарт Камбъл машинално продиктува номера, мислейки за предстоящата неприятна задача да уведоми Лима, че се е провалил. Той приключи разговора и затвори телефона, после разсеяно пристъпи до прозореца, продължавайки да обсъжда вариантите.

Нямаше варианти.

След като Харис бе изчезнал и се намираше под охраната на американските военновъздушни сили, оставаше само едно — да представи заповедта за арест на някой съд в Щатите, което щеше да заприлича на белене на гигантска луковица. Вероятно би му отнело цели години безкрайни, изтощителни и безполезни усилия, за да бъде доказано, че докато Америка си остава първа военна сила в света, нито един от нейните президенти не е подвластен на договора.

Е, приятел, май чисто и просто те прецакаха.

При шума на вратата той се обърна и видя в стаята да влиза заместник-министърът на външните работи.

— Мистър Сигерели, вероятно нашата работа свършва дотук. Предполагам, че ще искате да изтеглите карабинерите и нямам никакви възражения.

Ларами, Уайоминг

Джей мислено си нареди да запази спокойствие. Телефонът щеше да позвъни отново, само че този път отсреща щеше да бъде Джон Харис. Тъй като не разполагаше с номер, на който да се обади в Сицилия, връзката трябваше да бъде осъществена от президента.

Няма начин трикът да мине, каза си той. Ала Камбъл му бе предложил неочаквана възможност и думите се зародиха сами, без съзнателна мисъл — грижливо подбрани думи, които нито потвърждаваха, нито отричаха, че президентът е на борда на С-17.

Да чуе отсреща гласа на Камбъл бе истински шок. Плътният звучен глас на едрия мъж беше запечатан дълбоко в паметта му от години. Той се усмихна на факта, че Камбъл дори не помнеше името му. Или може би се преструваше? Не, реши той. Твърде много години и километри бяха заличили спомена за едно невзрачно американско адвокатче. Питаше се дали дори Джон Харис помни, че Камбъл и Райнхарт са се срещали веднъж на правното бойно поле. Едва ли, тъй че не си заслужаваше да го споменава.

Той стана от табуретката, погледна стенния часовник и се запита дали би поел риска да блокира една от двете телефонни линии, за да отмени следобедната си лекция. Трябваше час по-скоро да потегли за Европа, но все още не беше наясно кога и как, особено при този светкавичен развой на събитията.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия