Насрещен вятър

— От каква морална позиция, господин президент? — възрази Голдбъро. — В мига, когато транспортният самолет се откъсне от италианска земя, ние губим всякакво морално право да решаваме случая и няма да можем да променим договора. Отново ще се окаже, че Съединените щати диктуват от позиция на силата.

— Извинете, господин президент, може ли да кажа нещо? — намеси се генерал Дейвидсън.

Президентът кимна, без да откъсва очи от съветника по националната сигурност.

— Сър — започна Дейвидсън, — предполага се, че договорът не е перфектен. Той предлага на практика да пожертваме един бивш държавен глава, за да повдигнем въпроса, че е необходима нова процедура. Извинете ме, сър, но това са глупости!

— Добре, Бил — каза президентът.

— Не, сър. Моите уважения, но ми разрешете да довърша. Ако италианците искат да се отърват от този проблем, а те очевидно искат, ще намерят начин да го изпратят в Лима, а тогава ни чакат чудовищни пропагандни проблеми, а дори може да видим как един американски президент застава пред взвод за разстрел или увисва на бесилката. Абсурдно е да отстъпваме само защото някакви държави от Третия свят ще приемат действията ни като проява на високомерие.

— Алекс — президентът погледна Маклафлин, после се завъртя към Бейкър, — и ти, Руди… смятате ли, че можем да окажем необходимия дипломатически натиск върху Италия, за да предотвратим депортирането на Джон Харис, докато бъде изяснено дали заповедта е правомерна?

— Не разбирам въпроса, сър — отговори Алекс Маклафлин.

— Аз също — каза Руди Бейкър.

— Добре, обяснявам набързо. Главната опасност е, че Харис може да бъде отвлечен в Лима. Съгласен съм, че това не бива да стане.

Алекс Маклафлин поклати глава.

— Не е особено вероятно италианците да подкрепят подобни действия, но те не контролират своята съдебна система, както и ние нямаме власт над нашата.

— От гледна точка на Държавния департамент — добави Бейкър, — в момента италианците се опитват да ни помогнат. Един господ знае на какъв политически натиск може да бъдат подложени в следващите часове, дни или седмици. Сигурност ли искате? Няма да имате по-добър вариант от този — да качите Харис незабавно на самолета.

Президентът се обърна и сред пълно мълчание тръгна към бюрото си, докато генерал Дейвидсън стискаше телефона и дебнеше да забележи най-дребен знак на съгласие. Джейк Кавано дълбоко въздъхна, обърна се към началника на кабинета и сви рамене.

— Най-ужасното в работата на президента е там, че твърде често правилните постъпки носят лош резултат, а да постъпиш неправилно е още по-зле.

— Сър? — подкани го Джак Ролинс.

— Майк не дооценява ролята на внушението за сила и отделните прояви на високомерие. Те все още са извънредно важен инструмент за американската външна политика в един несигурен свят. Но е прав за нашите отговорности. Несигурният свят трябва да бъде опитомен чрез почтено ръководство. — Президентът поклати глава. — Не мога да го направя.

Генерал Дейвидсън зяпна от изумление.

— Сър?

Президентът отново въздъхна дълбоко и се обърна към генерала.

— Наредете на онзи С-17 да излети незабавно. Без президента Харис. Руди, нека нашият посланик предаде това решение на италианците заедно с личната ми молба за спешно обсъждане как можем да спазим правната процедура и в същото време да защитим нашия бивш държавен глава. До един час искам да разговарям с тях и бих желал италианският посланик да дойде тук колкото се може по-скоро. Даян, остани няколко минути заедно с Джак, за да обмислим какво ще кажем, когато новината стигне до медиите. Кой поддържа връзката с президента Харис? Ще му съобщя лично.

— На четвърта линия, сър — подсказа Джак Ролинс.

— Господин президент — започна генерал Дейвидсън, — сигурен ли сте? Искам да кажа, ако наредим на С-17 да излети…

Президентът Кавано се обърна, погледна го право в очите и положи ръка върху рамото на генерала.

— Да, Бил. Сигурен съм.

17

Флотска авиобаза „Сигонела“, кабинетът на командира

Понеделник, 18:20 ч

Раздразнението, че не може да гледа предаването на живо от пистите в „Сигонела“, което наблюдаваше половината свят, бе накарало Стюарт Камбъл да държи непрестанно на телефона екипа си от щаба в Брюксел, където телевизионният екран заемаше цяла стена. Един от сътрудниците му разказваше за развоя на събитията, описвайки всяко движение в кадъра.

— И комар да прелети, искам да знам — бе наредил Камбъл и слушаше внимателно как неговият партньор описва движението на хората около боинга.

Неочаквано военнотранспортният самолет включи двигателите и започна да рулира, оставяйки Стюарт Камбъл да се пита тревожно дали Джон Харис не е успял някак да се промъкне на борда.

— Видя ли някого да минава от единия самолет в другия?

— Да, както вече казах. Двама техници, неколцина униформени офицери и още един или двама. Но винаги излизаха точно толкова хора, колкото бяха влезли.

— Водиш ли запис?

— Да.

— Върни лентата и прегледай записа много внимателно. Виж дали Харис не се е измъкнал преоблечен като някой от тези хора.

Минаха няколко минути.