Насрещен вятър

Джей отново погледна телефона и в ума му внезапно изникна план. Той отвори клетъчния телефон и набра номера на залата за извънредни ситуации в Белия дом. Без съмнение там обмисляха какво изявление да направят и може би му оставаха броени секунди.

18

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Италия

Понеделник, 18:30 ч

Въпреки разстоянието от десет хиляди километра отсреща вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.

— Мистър Райнхарт? Джей? Обажда се Шери Линкълн.

— Слава богу, Шери. Имам много неща да ти казвам, а в момента на другата линия съм във връзка с Белия дом. Къде е президентът?

— Седи до мен. Защо?

— В първа класа?

— Да.

— Кой от базата знае, че още е в самолета?

— Аз… защо питаш?

— Кой знае? Кой го е виждал? Нали не е излизал навън, където биха могли да го забележат?

— Не. Предполагам… чакай да си помисля. Освен нас тук в самолета го е виждал командирът на базата капитан Суонсън и неколцина от хората му. Това е.

— Суонсън там ли е още?

— Да. Разговаря по телефона.

— Ако обичаш, помоли го да не разговаря с никого за присъствието на президента в самолета. И продължавайте да го криете.

— Кого? Президентът ли? Не те разбирам.

— Да. Укривайте го. Пътниците знаят ли, че той е на борда?

— Всички знаеха, но сега… нямам представа.

— Слушай много внимателно, моля. Виждал ли го е някой пътник, след като С-17 включи двигателите?

— Той си седеше в креслото през цялото време, а в първа класа няма други пътници и завесата към съседния салон е затворена.

— Моля те да отведеш президента… и аз не знам, може би в предния кухненски бокс. Самолетът е боинг 737, нали?

— Да.

— Тогава го отведи в предния кухненски бокс, без другите пътници да разберат, и дръпни завесата, ако има такава, после помоли командира да свали пътниците от самолета. Имаш ли клетъчен телефон, с който мога да се свържа, докато сте на земята?

— Да… да, разбира се. Бях забравила. Чакай да го включа. — Докато диктуваше номера, тя извади телефона и натисна бутона за включване. — Добре, Джей. Все още не съм наясно какво замисляш.

— Моля те, просто направи каквото казах и повикай командира на базата… но преди всичко имай грижата екипажът да не споменава пред никого, че той още е там.

Шери въздъхна дълбоко, остави слушалката и забеляза озадаченото изражение на Джон Харис, но реши първо да действа, а после да обяснява. Сложи клетъчния телефон на седалката и изтича при капитан Суонсън, който стоеше до входа.

— Защо? — попита Суонсън, след като чу молбата й.

— Още не знам, но така иска адвокатът му. Изчакайте за секунда.

Вратата на пилотската кабина беше широко разтворена и докато влизаше, тя видя как Аластър Чадуик подава телефонна слушалка на Дейтън, който изненадано се обърна към нея.

— Шери?

Тя вдигна пръст пред устните си и посочи телефона. Крейг го закри с длан.

— Какво има?

— Адвокатът на президента моли да не разкриваш никому, че той все още е на борда. Не си казал на никого, нали?

— Не — отговори Крейг и погледна Аластър, който поклати глава.

— Моля те, мълчи си и занапред. След малко се връщам.

— Какво е замислил той? — попита Крейг.

— Не знам — каза Шери и понечи да излезе.

Докато се обръщаше, Крейг я хвана за ръкава.

— Чакай. Тъкмо се готвех да помоля за наемане на самолета от името на президента Харис.

— Изчакай. Моля те — каза Шери и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Крейг въздъхна и поклати глава, после вдигна слушалката и обеща на директора по летателната дейност, че ще се обади пак след няколко минути.

— Ей, че го думна — подхвърли Аластър, когато разговорът приключи. На лицето му грейна широка усмивка.

— Моля?

— Казах „ей, че го думна“.

— Чух какво каза. Само не съм наясно какво имаш предвид. Да не е пак от вашия британски жаргон?

— Имам предвид, че е адски хитро! Не можаха да качат президента на онзи С-17, но ако се преструват, че е станало, хората със заповедта за арест ще си идат.

— Ако се преструват.

— Да, ако се преструват. Няма го тук, нали? Тайно се е промъкнал, без да го забележат. Вероятно можем да се върнем в Рим, да свалим пътниците и най-спокойно да си продължим работата, без някой изобщо да усети присъствието му. Естествено, после оставаме на топа на устата, но това е друга история.

— Ами пътниците…

— Вероятно не са забелязали нищо след потеглянето на Дебелия Албърт.

— Дебелия Албърт ли?

— Имам предвид С-17.

— Не, не, Аластър. Дебелия Албърт викахме на С-5. Не знам какъв нелеп прякор са измислили за С-17.

— Както и да е. Няма го вече. Това е нашата история и няма да я променим, както се пее в доброто старо кънтри. Адски хитро.

Ларами, Уайоминг

На борда на „Юро Еър“ 42

— Мистър Ролинс? Обажда се Джей Райнхарт. Споменахте ли вече пред медиите, че президентът Харис не е напуснал „Сигонела“?

За момент отсреща настана тишина.

— Не, но в момента подготвяме изявление за печата. Защо?

— Аз… мисля, че разбирам защо президентът Кавано реши да не изтегли мистър Харис оттам…