Насрещен вятър

Той се отпусна на задната седалка на новия мерцедес, изпитвайки тихо задоволство, че все пак спектакълът ще се състои в Рим. Определено предпочиташе италианската столица пред Атина, а и не знаеше нито дума гръцки. Жалко за Анселмо, разбира се. Джузепе и цялото италианско правителство щяха да се гърчат под жестокия натиск на Съединените щати да отхвърлят заповедта за екстрадиране. Но международното внимание към случая и необходимостта да се даде отпор на грубата американска намеса в европейската политика не оставяха изход на италианците.

Естествено, без да се пренебрегва и безспорната солидна тежест на обвинението.

Стюарт Камбъл се усмихна лекичко, като си представи предстоящата правна битка, за която в известен смисъл се подготвяше — която бе търсил — почти от две десетилетия.

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха, на осемдесет километра западно от Атина, Гърция

Сателитният телефон в кабината на полет 42 започна да звъни почти веднага след като боингът достигна определената височина. Оперативният център на „Юро Еър“ във Франкфурт бе уведомен от гръцките власти, че самолетът навярно е отвлечен, което би обяснило катастрофалното му потегляне, както го описваше атинската контролна служба.

— Вярно ли е, четирийсет и две? Отвлечени ли сте? — попита диспечерът.

— Не мога да разговарям в момента — отвърна Крейг. — Ще ви се обадя след кацането в Рим.

Отговорът озадачи диспечера. Рим? Кому би хрумнало да отвлича самолет само за да застави екипажа да изпълни предвидения полет?

Крейг изключи връзката, преди да бъдат зададени още неудобни въпроси.

Всички международни ръководители полети в средиземноморската област бяха уведомени за предполагаемото отвличане и макар че полет 42 не подаваше уговорения транспондерен код за въздушно пиратство, те изпълняваха исканията на пилотите.

Крейг свали от скобата микрофона на вътрешните високоговорители, погледна Аластър и натисна бутона.

Приятели, говори вашият командир. Моля за извинение заради внезапното и… необичайно потегляне от Атина. Ние… не успяхме да си осигурим влекач, а предстоеше закриване на летището, което би ни попречило да пристигнем в Рим по разписание, затова реших да потегля малко по-рано и да използвам реверса вместо влекач. Извинявайте, ако сме ви стреснали. Между другото, разпилените куфари по пистата не бяха ваши. Вашият багаж вече беше на борда. Благодаря, очаквам да пристигнем в Рим по разписание.

Той повтори съобщението на немски и в съкратен вариант на доста приличен френски, преди да изключи микрофона.

— Отивам отзад да поговоря с Харис — каза Крейг, следейки реакцията на Аластър.

Вторият пилот примижа болезнено и с уплашена физиономия се загледа наляво.

— Наистина се тревожа, Крейг. От правна гледна точка забъркахме голяма каша.

— Знам.

— Може ли да попитам защо?

— Защо ли?

— Да. Защо? — повтори Аластър. — Защо заради някакъв непотвърден слух и присъствието на няколко полицаи ти реши да изложиш на риск цял самолет, пълен с пътници, и да нарушиш половин дузина правила, включително с подаване на фалшив сигнал за отвличане.

— Не съм казал, че сме отвлечени. Ръководителят полети го каза.

Аластър поклати глава и лицето му пламна — гневът взимаше надмощие над страха и объркването.

— Недей да го усукваш! Ти използва този претекст и все още го използваш. Ще си имаме неприятности, когато узнаят, че никой не ни е принуждавал да вършим каквото и да било!

— Напротив. Аз те принуждавам.

— А аз съм твой съучастник. За бога, човече. Защо?

— Аз съм офицер от военновъздушните сили, Аластър.

— Дявол да го вземе, аз също съм служил в Кралските военновъздушни сили, но това не ме прави пазител на Бъкингамския дворец.

— Аз съм офицер от запаса. На практика все още служа в армията и съм дал клетва да защитавам президента на Съединените щати.

— Неприятно ми е да те прекъсвам, Крейг, но онзи джентълмен отзад вече не е президент.

— Няма значение. Щом е бил веднъж, остава си такъв завинаги.

— Във Франкфурт никога няма да те разберат. Знаеш го, нали? Те и така едва крепят авиокомпанията. Ако не поднесат на гърците главите ни на тепсия, може да им откажат право за кацане в Атина. А нас… как беше онзи твой израз? Нас кучета ни яли.

Крейг енергично поклати глава.

— Не бой се. Както казах, идеята беше изцяло моя. — Той избута креслото назад, стана и потупа Аластър по рамото, докато отваряше вратата. — Връщам се след няколко минути. Поддържай полета.

— Че как иначе? — промърмори печално Аластър. — Може да ми е за последно.