Натоварени със зло

Уж всичко си беше както обикновено, а колкото минаваше времето, толкова по-страшно ми ставаше. Имаше нещо особено в града, но аз никак не можех да уловя какво именно, а пък и не знаех как да попитам.

… Колите определено се движат много бавно. Вярно, че по Проспекта на труда навсякъде има знаци „40“, но нали и вчера ги имаше, а половината шофьори не им обръщаха никакво внимание… Всички коли са с включени габарити заради мъгливото време. Ама буквално всички!…

… Защо ли всички ми се усмихват? Тази лелка например я виждам за пръв път, а тя ми се кланя и цялата се е разляла в усмивка, фалшива като зъбите й… Ето и тази…

— Здравейте… И вие здравейте… Моите уважения…

Аха, ето какво било! Ами че те всички си крият очите… и лицата си крият… Един се прикрива с чадъра, друг е забил поглед в краката си, като че търси по пътя изгубени стотинки, трети се извръща и се заглежда във витрината, макар че във витрината няма нищо друго освен ремонт… Но ако все пак стане така очите ни да се срещнат, то веднага следва усмивка до ушите, почти сервилен поклон и „Здравейте! Здрасти! Добър ден!“ В началото съвсем за кратко си помислих, че моята известност като личен секретар на Демиурга изведнъж се е разпространила сред цялото население на близките квартали, но преди да успея да обмисля последствията от това зашеметяващо предположение установих, че те всички си кимат един на друг, усмихват се един на друг и си пожелават добър ден.

… Не, разбира се, не всички. Това явно не им харесваше, правеха го явно насила. Правеха го само в онзи краен случай, когато погледите им се срещаха и те биваха принудени (защо пък да са принудени?) непременно да си окажат един на друг внимание като на стари и добри приятели. Човек можеше да си помисли, че днес сутринта докато аз съм се напрягал в службата, властта в града е била завзета от група фанатизирани почвеници40, които са призовали нашите съотечественици (под заплахата за телесни наказания) да си спомнят своя произход, да пият от чистия извор на древните обичаи, да загребат с пълни шепи от съкровищницата на патриархалните нрави и поне на улицата да имат съответното поведение.

В това нямаше нищо смешно. В този момент бих предпочел да се върна в къщи, па макар без масло и кефир, и да попитам Ахасфер Лукич какво знае по въпроса или, в краен случай, да включа телевизора. Но, първо вкъщи нямаше никак масло и, второ, трябваше да опитам да се оправя във всичко това, да го вземат дяволите.

На пръв поглед в млекарницата не открих нищо необичайно. Опашката пред касата беше малка, още десетина бабки чакаха за сметана, но точно сметаната не ме интересуваше. Сложих в мрежичката четири бутилки кефир, взех от рафта три пакета масло по двеста грама и застанах на опашката пред касата.

Не, тук нещо не беше наред. Хората се държаха не като на опашка, а като на светски прием, така както си го представям аз. Те разговаряха. Всички. Не стояха тил зад тил, както е прието открай време, а се мъчеха да бъдат полуобърнати един към друг за да не би, не дай боже, да се окажат с гръб към някого.

Физиономията на касиерката сякаш беше получила спазъм от постоянната усмивка, ръцете й просто летяха — чукаха, откъсваха, брояха, връщаха — пък и поздравяваше всеки един, на всеки казваше благодаря. (Обикновено тя разговаряше така: „Какво все се пъхате с вашите десетачки? Да не сте сляп, не виждате ли, че нямам по една рубла да ви върна?“ Казва се Аелита.)

И товарачите също бяха в магазина. Не ги забелязах веднага, защото бяха безшумни. Тези двама подпухнали от пиене бабанки в мръсни черни престилки бутаха и разтоварваха количките с продукти, като стъпваха сякаш на пръсти и замираха на място всеки път, когато случаен минувач им пресичаше пътя. Не се чуваше нито дрънчене, нито грохот, нито обичайните свойски подвиквания: „Валка, мършо такава, за какъв дявол си го домъкнал това тук? Ей, лелко, я си пази диференциала!…“

Пред мен имаше осем човека. Най-много десет минути. На опашката се чуваше разговор:

— Дъждове, дъждове, а сняг все няма…

— Снегът е много необходим. За реколтата.

— Съвършено правилно го казахте, уважаема. Най-важното през зимата е да има сняг.

— Казвам ви, че сега Рейгън сигурно се радва!

— Там при тях пък има тайфуни. Ако питате мен, по̀ си е добре да има дъждове, отколкото тайфуни…

Шест човека до касата. Пълният побелял дядка пред мен се извърна наполовина и с голямо напрежение изстиска заветната си реплика:

— Казва есен се случи тази година. Една дълга, дълга…

Аз се напрегнах и отговорих:

— Да. Продължава вече половин година.

— Не е за приказване. Няма ли да свърши най-сетне!

До касата оставаха само четирима, когато от опашката за сметана дотърча една бабка и като сипеше разни чепати извинения, застана втора. Оказа се, че старата вещица от по-рано си беше запазила ред. Дядката пред мен още веднъж си даде зор и започна нова тема:

— Есенно време винаги има дъждове. Не си спомням да е имало есен без дъждове.

Още не бях успял да съчиня отговора, когато зад гърба ми вече подеха:

— Правилно го казахте, уважаеми. Това го няма само в Африка.