Натоварени със зло

Аз. Да предположим, че ти си лекар. Нова страшна епидемия поразява само негодниците. Какви ще бъдат твоите действия?

Той (пренебрежително). Вече е ставало. Първо венерическите болести, а после СПИН. Старо.

Аз. Не, не е старо. От тези болести са заболявали всякакви хора. Страдали са и съвсем невинни. А ти си представи, че болестта засяга само и изключително подлеците. В този случай, разбира се, ти ще бъдеш стоманено твърд, безпощадно последователен и абсолютно непримирим, така ли?

Той. Какво си се заял с мене? Аз да не съм лекар!

Аз. Да, ти не си лекар. Не си давал клетвата на Хипократ. Но ти си положил клетвата на Януш Корчак36! Такива като тебе винаги виждат в човека или невинен агнец или козел на отпущението и делят хората само на невинни или виновни. Лекарят може да дели човечеството само на болни и здрави, а болните — само на тежко болни и по-леки случаи. За лекаря не може да съществува друго разделение. Педагогът също е лекар. Ти си длъжен да лекуваш от невежество, от грубост на чувствата, от социално безразличие. Да лекуваш! Да лекуваш всички! А ти признаваш само едно лекарство — гаротата37. Ти не си необходим за възпитаните хора. Невъзпитаните пък не са необходими на теб. В такъв случай, с какво смяташ да се занимаваш цял живот? Само акции ли ще организираш?

(В безсилната си ярост той започва да хвърля по мен тор и бананови кори.)

Да, наистина е казано вярно: най-убедителните си победи печелим винаги срещу въображаем противник.

Сега ми идва на ум, че май и възпитаниците на Асколд — Серьожка — Петлето и Ахмед-багатур доста се отличават от моите, пък и от всички останали в техния клас. Безчувствени побойници. Кадети. Малки асколдчета. Това е направо неконтролирано размножаване! За бога, стига ни и един Асколд. Настроението ми, което и без това не беше кой знае колко добро, окончателно се развали. Лекарю, първо излекувай себе си. Педагоже, възпитай себе си и чак след това се захващай да възпитаваш другите. Иначе такива ще ги навъзпитаваш, че и сто учители като Г. А. няма да могат да ги превъзпитат.

За повдигане на тонуса са отбих в стаята на моите дечица. Пусто е и вече има дъх на прах. По стените — любимите картинки. На широкия перваз на прозореца — недовършен модел на Термократора. На масичката — разглобен компютър. На облегалката на стола — забравена от Таралежчето тениска с надпис: „It’s Time of Total Truth…“38 Седнах до прозореца и запоих липсващото око на Термократа. От това ми стана по-леко на душата. Трябва да се стремим към простота! Простота! Щастието е в простите неща!

Струва ми се, че разбирам каква връзка съзира Г. А. между този древен ръкопис и моята работа, но е много дълго за обяснение, а аз съм много уморен и сега не ми се пише за това.

(ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА. Никак не мога да си спомня, какво съм имал предвид тогава. За съжаление.)

Ръкопис „ОЗ“ (15–18)

15. Беше вече късна вечер. Даже по-скоро нощ. Аз лежах по одеялото в малката си стаичка и преди да заспя четях „Переканона“ на Ахасфер. Те разговаряха в Стаята. Сигурно и те като мен мислеха, че така ще им се доспи по-лесно. Аз почти не ги слушах. Както винаги когато разговаряха само двамата, така и сега, те използваха някакъв много екзотичен език, който аз съвсем не можах да науча — с гърлено произношение, изпълнен с придиханни и съскащи звуци. Изведнъж гласовете им се усилиха. Докато мигна и те вече викаха един срещу друг. Аз се разтревожих и тъкмо се надигах от канапето, когато Демиургът зарева като тръбата ерихонска, а Ахасфер Лукич запищя с глас, който разкъсваше душата и беше направо непоносим. В живота си не съм чувал нещо, с което бих могъл да го сравня. Този писък не беше нито животински, нито механичен, нито електронен. Той изобщо не беше от този свят. Така би могъл да цвили само Бледния кон от Апокалипсиса, когато тъпче множеството грешници. В този момент нещо тежко се удари в стената с такава сила, че всичкото оръжие накачено по нея със звън се струпа на земята.

Аз влетях в Стаята само по гащета. В главата ми се въртеше единствено нелепата мисъл: „Какво правят тия, така ще събудят целия квартал, уроди такива!“

Уродите изглеждаха ето така.

Целият раздърпан, с блестяща от пот плешивина и изскочило над колана потно шкембе, Ахасфер Лукич налиташе срещу Демиурга, като правеше някакви чудновати движения с късичките си ръце и крака, сякаш иска да се изкатери по него като по Красноярската колона или пък да му причини някаква телесна повреда с хватки от борбата, използвани преди две хиляди години.

За да се предпази, Демиургът беше извърнал към него крилатото си рамо и се занимаваше със знаменитата чанта. За пръв път виждах ръцете на Демиурга — черни, със зеленикав оттенък и неопределен брой пръсти. Тези дълги и възлести пръсти се движеха по някакъв сложен и същевременно отвратителен начин, като крачетата на паяк, когато омотава в паяжината си някоя муха.