Натоварени със зло

Ние с Миша се усамотихме и набързо обсъдихме въпроса как би следвало да се разбира всичко това. Стигнахме до един странен извод. Излиза, че Г. А. от известно време е знаел и за нелегалната фабрика и за „кръстника“ от градския съвет и сигурно още много неща, но по някаква причина е мълчал, а по-миналата нощ е започнал да действа, но някак странно. Почти очевидно е, че именно той е предпазил от удара атлетичния омбре и другите студиозуси. Въпросът е — защо? С какво са по-добри от другите наркогадини? И от къде е могъл да знае, че Михайло Тарасович ще започне своята операция точно тази нощ?

Докато разговаряхме така набързо, ми хрумна една доста странна мисъл, която обяснява много неща. Реших да не я съобщавам на Майкъл. Ще се въздържа да я изложа и тук. И така ще я запомня.

Двамата с Михата решихме: Г. А. знае какво прави.

Днешните вестници пишат само за Флората. Оказва се, че онзи ден (аз съм пропуснал), Ребека е изстреляла голяма статия в „Градски известия“ и сега всички вестници публикуват материали във връзка с нея. Триста тридесет и три вопъла пълни с отчаяние, мъка, болка, ненавист и желание за отмъщение. Чак косите ми настръхват. Представих си моя Сашка Таралежчето как се търкаля в изстиналата пепел край огъня — очите му с чистия поглед са станали стъклени, устата е полуотворена и от нея се точи слюнка — и без да си спомня нещо, едно след друго се реже с бръснач, а тези полуживотни го гледат даже без особен интерес. Не можах да се сдържа и изпсувах. Пред всички. На глас. По време на обед. В присъствието на жени. И дори не се извиних. Впрочем никой не обърна внимание на това, а Борисич мрачно изръмжа: „Отдавна трябваше да се ликвидира тая чума. Две млади момиченца от там лежат в гинекологията — едното на дванадесет, а другото на тринадесет години. И знаете ли как се наричат? Млада горичка!“

Никога не бях виждал такова нещо: в града се появиха постове, пикети. Възрастни хора, на вид пенсионери, стоят по двама, по трима пред вратите на евтините заведения и уговарят туристите да не влизат в тях. Пред „Неядяката“ — двама белобради със саморъчни плакати. На единия плакат пише: „Тук привикнаха моя внук към наркотиците.“ На другия: „Порядъчните хора не посещават този вертеп.“ Други плакати (на оградите, на булеварда пред съвета, напреко на платното) с черни букви на червен фон: „Децата ти са в опасност! Спаси ги!“, „Остави работата! Смачкай гадината!“, „Да изчистим града си от зелената гной!“

Улиците са пълни с народ. Има и милиция. Никога не съм виждал толкова много милиционери наведнъж освен може би на стадиона. Цари някаква непривична атмосфера на всеобщ подем, нервен, трескав и нездрав, сякаш всички са глътнати по-малко — дали за смелост или за бодрост — чуват се приветствени възгласи на висок глас, трещят по гърбовете силни приветствени удари на яки ръце, всички говорят без да се изслушват. Имам впечатление, че днес никой не е ходил на работа. Атмосферата напомня за гара или за банкет. Атмосфера на някакво предвкусване.

(Най-общо казано, това не ми харесва. Неприятно ми е дори само да си представя хирург, който жадно потрива ръце, пляска асистентките по дупетата и възбудено хихика, предвкусвайки процедурата по отделянето на раковия тумор.)

И, разбира се, няма нито един флор. Което никак не е чудно. Ако аз бях флор, в тази атмосфера нямаше да има и следа от мене, а пък и в радиус от триста километра също. Може би все пак ще се размине без насилие. Нали и те не са пълни глупаци, нали и те разбират, че трябва да изчезнат колкото е възможно по-бързо и по-далече?

В края на булеварда сърцето ми едва не спря от уплаха: на едно дърво висеше обесен. Маскировъчен комбинезон, зелени плетени цървули — всичко както му е ред. Разбира се, това се оказа само едно чучело. Под чучелото с делови вид се суетяха две около дванадесет годишни момченца с кибрити и запалки. Аз набързо ги нарязах: първо, десантните комбинезони не горят; второ, отвратително е когато горят даже и чучело на човек; трето, те сега приличат на ку-клукс-клановци, които горят обесен негър. Момченцата изчезнаха с най-голяма скорост, а аз продължих да вървя и тъжно да размишлявам, че създадената атмосфера за лов на чудовища вече започва да ражда чудовища.