Натоварени със зло

(Впрочем, сега ми се струва, че, както често става с педагозите, приписвам своите собствени черни мисли на децата, които въобще не са си помислили нищо подобно. Действието на което аз придадох символичен смисъл, за тях не е имало никакво отношение нито към флоровете, нито към страшните замисли на възрастните. Във вчерашните новини те са видели как демонстранти изгарят пред парламента чучелото на някакъв премиер-министър, а днес им попада това чучело на булеварда и им се е приискало да пламти огън, да се вие дим, всички наоколо да тичат в паника, пък може и пожарната да дойде… Нещо от този род. Така че след избухването на моя педагогически талант с мощност десет килотона, те са останали невредими и в пълно недоумение, а избягаха от мене само защото униформата на лицеистите се ползва с голямо уважение сред учениците, освен това може и лично да ме познават, може би миналата година съм им водил някакви уроци и са се изплашили да не би аз също да съм ги познал. Педагогика. Наука.)

А дискусията по време на вечерята започна оттам, че Ирка с негодувание ни разказа една съвсем гнусна история. Днес от сутринта тя дежурела в специнтерната „Вишничка“ и следобед там се явил инструкторът от градския отдел „Просвета“ другарят Лютиков, Андрей Максимович, който събрал целия персонал в учителската и направил едно гениално предложение: да изведат утре на демонстрацията пред градския съвет цялата „Вишничка“ в пълен състав, заедно с парализираните, слепите и безнадеждните. Колоната ще тръгне под лозунга: „Ние обвиняваме Флората!“ Това ще има ефект. Това ще намери отклик.

Това имало ефект. Всички преподаватели били шашнати. Това намерило отклик. Така го забухали по физиомутрата от всички страни, че Андрей Максимович, другаря Лютиков, посинял като върколак и закрещял с неестествено тънък глас, като заплашвал още утре да уволни всички, лично да унищожи този разсадник на защитници на Флората, а интерната да разпръсне без следа. Тогава Сергей Фьодорович вдигнал слушалката, позвънил на Беки и с две думи й обяснил какви ги върши нейният инструктор. Беки наредила да изключат екрана, а слушалката да предадат на Лютиков: „Разтрепера се проклетият му върколак…“

В учителската се възцарили три минути на велико мълчание. Във велико мълчание другарят Лютиков изслушал каквото му казала Беки, във велико мълчание оставил внимателно слушалката, във велико мълчание си събрал чантата и си тръгнал. При това вече бил не син, а сив, което, впрочем също не го правело по-красив.

Все пак трудно може да се измисли нещо по-отвратително от напъните на възрастните да намесят децата в своите дела. Особено пък ако това не са дела, а по-скоро нечисти сделки и децата не са просто деца, а са нещастни по рождение. Не, не може да има никакво оправдание, каквито и красиви думи да кажат възрастните по този случай. Признавам си, че почувствах някаква необяснима симпатия към Беки, макар че, като се замисли човек, всъщност какво чак толкова много и толкова хубаво беше направила тя? Всеки нормален човек на нейно място би трябвало да постъпи по същия начин. Може би тук главното е контрастът. Съпоставен с някой злобен идиот, дори и най-обикновеният човек изглежда като симпатичен до умиление ангел.

Сега вече не си спомням точно как възникна дискусията. Уж в началото, след разказа на Ирка, всички бяхме на едно и също мнение. И изведнъж — глъчка, размахани ръце и всеки държи на своето. Добре че сега а лицея сме останали само шестима. Просто е страшно да си представи човек, как всичките двеста крещят и махат с ръце.

Картината: почти всички лампи в столовата са изгасени, наоколо стоят тридесет празни маси, ние и шестимата прави, столовете ни съборени, вечерята недоядена, а пред вратата на кухнята е замръзнал в уплаха и изумление Ираклий Самсонович — белият му калпак се е кривнал настрани, в очите му ужас, а в ръцете неполучена порция бял сос към кюфтенцата.

Ето нещо, което трябва да се отбележи: ако оставим настрана емоционалните взривове, взривовете от лицейско остроумие, чиято цел е да бъде повален противникът в праха на всяка цена, а също и взривовете от взаимни обвинения, които нямат никакво отношение към спора… та ако оставим настрана всичко това, ще останат учудващо малко неща. Само няколко тезиса.

Тогава ни се струваше, че нашия спор засяга най-широк кръг въпроси, а всъщност спорехме само за едно: прав ли е Г. А. или не? Как да се отнасяме към неговата правота или неправота? (Господи! Къде изчезнаха всички лекции по риторика и култура на спора? Ираклий Самсонович е свидетел: ние бяхме шест маймунки, които хвърлят една срещу друга тор и бананови кори.)