Натоварени със зло

Видях как той отвори чантата, (в този момент Ахасфер Лукич отново нададе апокалиптичен писък), и като я държеше с лявата ръка, бръкна с дясната право в нейните лъхащи на жарава недра — бръкна дълбоко, неправдоподобно дълбоко, стори ми се сякаш цял етаж под нас. Няколко дълги секунди шари нейде там из огнените пространства, като ръмжеше звучно и въртеше налетите си с кръв очни ябълки.

Силите му стигнаха само за няколко секунди — чантата отлетя на една страна, а освободената ръка се метна към тавана. Ръката беше невероятно дълга и с множество лакти, дланта й беше нажежена и светеше с всички цветове на силно нагрят метал, а от краищата на пръстите, които бяха станали ослепително бели, се откъсваха и летяха из цялата стая димящи капки и искри.

Той хвана дясната си ръка с лявата, изтръгна я с хрущене и я захвърли в ъгъла. Очите му вече бяха станали като дини. Отвори уста, изригна някаква неразбрана, но явна ругатня — многоетажна и древна, захапа с острите си като щука зъби първия попаднал му лакът на лявата си ръка, врътна огромната си глава така яростно, че чак плитката на перуката му за миг остана права, после със същото хрущене изтръгна и тази ръка и я изплю като фас в бездънния мрак на Кабинета.

И изведнъж стана тихо. Демиургът бавно и величествено раздвижи глава, като едновременно повдигаше ту едното си рамо-крило, ту другото, сякаш демонстрираше, че мощта и боеготовността на неговия организъм не са намалели ни най-малко. Приклекнал край нара, Ахасфер Лукич нежно милваше, оглеждаше и даже душеше своята любима чанта, така щастливо възвърната обратно. Страшната ръка изстиваше в ъгъла, но все още се движеше — стържеше по обгорелия паркет с остатъците от разтопени пръсти. Миришеше на пот, на изгоряло и на меден обгар.

Сетне изведнъж Ахасфер Лукич сякаш се сети нещо, застана на колене и започна внимателно и загрижено да оглежда пода около себе си. Като не намери това, което търсеше, той тръгна покрай стената с помощта на трите си крайника, а с четвъртия притискаше чантата към голия си и потен хълбок. Аз най-после разбрах: във вихъра на сражението Ахасфер Лукич беше загубил изкуственото си ухо.

Гръмна гласът на Демиурга:

— Ето го там, под калорифера! Стига сте се търкаляли като Йов на торището.39

Без да се изправя Ахасфер Лукич бързо се придвижи до калорифера, напипа своето скъпоценно ухо и с радостна усмивка го натъкми на мястото му, а после каза весело:

— Много ви благодаря, мой Яхве!

Така завърши още една караница между тях. Друг път обаче не бяха стигали до бой. Какво ли не бяха могли да разделят този път? Може Демиургът да е искал да вземе за себе си нещо от Ахасфер Лукич, или пък Ахасфер Лукич е искал да свие нещо от него… Един бог откраднал на друг бог партенките.

16. Е, този клиент наистина ми дойде до гуша. Т.е. струваше ми се, че вече съм ги виждал всякакви, но този беше нещо неописуемо. Беше един мършав, стар човек, с бледнозелена кожа, напукани устни и горящи очи на фанатик, който многословно и неразбрано, с много повторения и постоянни обърквания на мисълта излагаше своя план за спасение на човечеството. Мисълта му се движеше като влака на метрото — винаги по един и същ затворен кръг. Можеше да го прекъсне, но не беше възможно да отвлечеш мисълта му в друга посока. И за капак — този ужасен акцент нейде от Украйна или Белорусия!…

Всичко е много просто. Християнството е изкривило естествените човешки отношения. Христовото учение, което твърди, че трябва да обичаме врага си и всеки път да му подлагаме все нова и нова буза, е довело човечеството до ръба на катастрофата. Благородният древен лозунг „око за око, зъб за зъб“ е оклеветен, окалян и заклеймен като човеконенавистнически. Всички беди идват точно от това. Злото остава ненаказано. Тези, които обиждат и нападат хората, свободно си вървят през живота и тъпчат онези, които самите те са повалили. Всичко е разрешение за този, който е нагъл, силен и злобен. Освен човешките закони няма друго, с което да бъде усмирен, а те и пукнат грош не струват. Затова хулиганът безнаказано издевателства над слабия. Чиновникът безнаказано издевателства над плахия. Наглият безнаказано тъпче скромния. Клеветникът безнаказано очерня правдивия. Властникът безнаказано подтиска всички.

Разбира се, сам по себе си лозунгът „око за око“, който също е формула, измислена от човека, не може с нищо да промени света. Но сега, когато може да го подкрепи мистичното могъщество и той да засияе на хоругвата, понесена от мощни длани…