Натоварени със зло

Четири пъти Демиургът ми нареждаше да го изпратя. Четири дни застъпникът на обидените млъкваше за миг, за да започне след това всичко отначало. Наложи ми се буквално да го изчоплям от креслото, после със сила да го откъсвам от гардероба, където се беше хванал много здраво, а след това да отлепям пръстите му от касата на вратата. През цялото това време той сякаш не забелязваше нито моите усилия, нито своето унизително положение, а продължаваше да ни обяснява, че единственият начин веднъж завинаги да защитим обижданите, унижаваните и оскърбяваните, това е да ги надарим със способността да поразяват тези, които ги обиждат, с нещо подобно на електрически разряд. С последни сили успях да го изпратя.

Дланите ми бяха станали лепкави от студената му пот и аз се върнах в Приемната, като продължавах с отвращение да ги изтривам в дрехите ти, когато Демиургът ме запита:

— Как мислите, Сергей Корнеевич, защо третият закон на Нютон не се проявява в човешките взаимоотношения?

Аз се замислих за момент.

— Всъщност той навярно се проявява. В края на краищата всички знаят: каквото повикало, такова се обадило. Просто в човешките взаимоотношения няма ясни понятия за действие и противодействие.

Демиургът не каза нищо повече и след като почаках около минута, аз тръгнах към кухнята. Наближаваше време за обед.

17. Вървях си по улица Балканска с пазарска мрежа в ръка на път за млекарницата и си мислех за разни дреболии, когато се случи едно необикновено събитие.

Т.е. то си започна съвсем обикновено. Покрай мене с трясък и звън на желязо премина самосвал, разнесе димна воня и ме изпръска с кал от една дупка на асфалта. С едно обикновено проклятие аз спрях и започнах набързо да чистя шлифера и панталона си от рядката тиня, когато изведнъж се чу приближаващ тропот на ботуши и един пресипнал и задъхан глас умолително изхриптя:

— Разрешете ми!… Разрешете на мен!

Не успях дори да ахна, когато як мъжага, облечен с ватенка, се строполи на колене пред краката ми и с разтрепераните си червени лапи много внимателно, сякаш докосва скъпоценно произведение на изкуството, се зае да чисти полите на шлифера ми, крачола и изцапаната обувка, като в същото време бърбореше като че има силна треска.

— Ей сега!… Моментално!… Секунда само…

Аз се огледах ужасен. Наоколо не се виждаше никой, само одевешният самосвал вонеше на празни обороти спрян съвсем накриво на платното. Беше ми страшно и много неприятно, затова отскочих назад, но без да изпусне края на шлифера ми, така както си беше на колене, мъжът бързо се придвижи след мене и като ме гледаше със съвсем кучешки поглед изхъхри отчаяно:

— С език ще ги оближа! Ще блеснат…

Гласът ми сякаш беше изчезнал. Аз само се дръпнах с всичка сила и се отдалечих с бързи крачки, като едва се сдържах да не се затичам. Докато стигна до ъгъла все се страхувах да не ме настигне и когато завивах по Проспекта на труда крадешком погледнах през рамо. Безумецът псе така си стоеше на колене, само се беше отпуснал на пети и с наведена глава бавно изтриваше ръце във ватенката си. Имаше вид на човек обречен на смърт.

Душевното ми равновесие беше нарушено и по тази причина още след първите няколко крачки по Проспекта на труда налетях върху един пенсионер със съвсем почтен вид — с шапка и бастунче. Сблъскване в истинския смисъл нямаше, защото в последния момент аз успях „да набия спирачки“ и само леко се докоснахме с рамо. Измърморих нещо като „Ах, дяв-в-в… Извинете…“ Той с учудваща бързина отстъпи крачка назад, свали шапка и като прихвана елегантно бастунчето си заговори така, сякаш се намира на сцена:

— Скъпи мой! Разрешете ми да ви поднеса своите най-дълбоки извинения! Позволих си да се замисля и бях крайно небрежен.

— Ам-м-ми… — отвърнах аз. — Аз п-п… Всъщност небрежният бях аз… Вината всъщност е моя… Още веднъж — пардон.

— Ние и двамата бяхме небрежни — изрече с видимо облекчение пенсионерът и се усмихна, но усмивката му ми се стори фалшива. — Въобще сега времето е такова, че човек трябва да си отваря добре очите.

— Много сте прав — съгласих се аз, за да не удължавам сцената и си продължих към млекарницата.

В мен се раздвижи някакво неприятно предчувствие. Някъде отдясно под ребрата. Всичко наоколо ми беше до болка познато. Неравният изпъстрен с пукнатини асфалт с вечните локви и с миналогодишното петно от разляна боя пред магазина за домашни потреби, което прилича на рисунка, правена от кроманьонец. Жалките мокри пръти на насажденията покрай тротоара, които се съчетаваха в някакъв странен и непривичен контрапункт с гигантския избелял лозунг „Да цъфти градина!“, изписан върху противопожарната стена на бившето доходно здание. Търпеливата опашка за тапети пред магазина за домашни потреби, която се криеше от небето зад лъскавите от влагата чадъри. Минувачи, минувачи, минувачи — повечето лелки с кошници, с чанти, с бидончета и кученца. И коли, коли, коли, господи, колко много коли има днеска в града!…